Ел си чопли носа, не му е много интересно да слуша чуждите излияния. Той нали си е нормален тип, Ел, само е малко тъпичък - изобщо не може да проумее кое на света не е нито добро, нито лошо.
- Тя имаше такъв силен вкус, че след нея всички останали изглеждаха блудкави. Та тя заради мен се отказа от целия си живот Пентхауса, приеми, балове, околосветски пътешествия. Красота. Тя беше много красива.
- Помня.
- Всичко после беше леко, празно, случайно просто за да се убие времето. Такова нещо като с Ана не се повтори. Как тя във вечерната си рокля идваше с влака направо от Шрайер, от Виенски бал, в моята стаичка. Как я учех да пие водка. Как тя ме учеше в Сардиния да скачам в морето от скала. Как ме отведе при християните, в подземието на някаква кула, и как там един старец свещеник ни венча. Спомням си всичко толкова ясно, сякаш е било вчера. Онова, което е било преди година, избледнява, а това си остава ясно и ярко.
Комуникаторът на Ел започва да пиука и да мига. Но Хесус Рокамора ме е хипнотизирал, вкарал ме е в транс; слушам гласа му като кобра - флейта.
- Шрайер. - Ел завърта към мен вързаните си китки.
- Не бива - казвам му.
- И ето, гледай - аз съм млад. По-млад съм от сина си. Момче. А отвътре - гнилоч. Все се опитвам, опитвам се да изпитам същото като тогава... Нищо. Всичко е някаква глупост, празна работа. Душата остарява. Тялото е младо, може всичко, а душата се е изтрила. Не се получава да чувстваш така, да виждаш света така, да се радваш така, както тогава. Цдетовете са посърнали. Не прилича на реалността. Не е същото. Изобщо не е същото. Излиза, че напразно съм избягал? Не ми се случи нищо по-хубаво от Ана. Само Анели.
Ако това беше само Хесус Рокамора, отдавна да съм го прекъснал. Но са ми казали, че той е моят баща. И изведнъж у него се е появила някаква власт над мен. Просто са ми казали, а аз дори не съм тикнал в него скенера. Защо се получава така?
- Анели. Тя невероятно прилича на майка ти. Сякаш Ана е оживяла. И още името й... Като реинкарнация. Разбираш ли? Сякаш съм я намерил.
- Мъжаги... Може ли да си довършите разговора без мен? - пита Ел.
- Все тая - отговаря разсеяно Рокамора. - Оттук няма изход. Не разбираш ли?
Комуникаторът отново звъни.
- Живее ми се - казва Ел.
- Той няма да ни взриви - убедена е Берта. - Той още не е изгубил цялата си съвест.
- Млъкнете - моли Рокамора.
- Анели не е моята майка.
- Знам. Аз се опитвах да я направя като Ана. Прическата... Дрехите... Наех апартамент за нас. Сякаш изживявам с нея онова, което не съм изживял с Ана. Сякаш тогава не съм избягал от нея, от твоята майка. Сякаш тези трийсет години ги е нямало.
- А после ти избяга от Анели.
- Не от Анели! От детето! От старостта!
- Не можеш да се спасиш от старостта.
- Анели ме спасяваше. С нея се чувствах по друг начин... Едва когато тя изчезна, осъзнах-нужна ми е тя, а не реинкарнацията. Отново се влюбих. Опитах се да й кажа това... След Барселона. Но бях пиян. Започнах да й обяснявам цялата история... Но тя не ме доизслуша. Отиде си. И така... Отново и отново. Нещо не е наред с мен.
- Ти си просто страхливец - казвам му. - Страхливец и кретен.
- По-късно осъзнах какво съм й казал. Десет месеца се опитвах да я намеря. Звънях й всеки ден. Обиколих всички известни скуатове. И когато комуникаторът й се включи... Днес... Първото, което си помислих, беше: това е капан. И веднага: какво значение има? Ако я изпусна още веднъж, как после ще живея цял живот в пустота? Взех всички със себе си, последните - и тук. Ето... Застраховах се. - Той оглежда колана си, усмихва се накриво.
- Да - кимам му аз. - Аз също си помислих, че е капан. И също дойдох.
- Прости ми. - Пръстите му треперят от напрежение. - Прости ми, че провалих живота ти. Прости ми, че загубих майка ти. И за Анели... Аз я обичах. Ако ти също я обичащ ще разбереш. Какво имаме да делим сега? Исках да оправя всичко. Но не мога да направя нищо.
Нямам сили да го мразя. Нямам сили дори да го презирам. Той е идиот, аз съм идиот. Ние сме двама нещастни идиоти, които не могат да си поделят две мъртви жени.
- Искаш ли да я подържиш? - Люшвам вързопчето.
- Благодаря. Не мога - казва той. - Ръката мие заета.
- Вярно. Забравих.
Усмихвам се. И той се усмихва. Засмиваме се.
- Вие сте откачалки - клати глава Берта.
- Слушай, ти. - Рокамора се обръща към Ел. - Свържи ме с онзи.
Шрайер се връща при нас в стаята.
- Е, как сте там?
- Нужни са ми гаранции. Искам да знам, че ще ги пуснеш. Живи. Моя син и моята внучка. Иначе няма никакъв смисъл.