Берта ми дава бутилчицата с млякото. Скривам я в джоба си. Джобовете ми са издути с важни неща. Похапваме безмълвно.
На следващата спирка Берта слиза. Никой не я преследва. Тя ми маха от отдалечаващата се станция, аз й махам в отговор.
Човекът, който е дремел срещу мен, младеж с мило и открито лице, се събужда. Усмихва ми се.
- Търсят ви - съобщава той, сваля комуникатора си и ми го подава.
- Какво?
- Господин Шрайер иска да говори с вас.
Взимам комуникатора му с пръсти, които парят и са така изтръпнали, сякаш един час съм стискал детонатора и кръвта едва започва да се връща в пресъхналите си русла.
- Здравей! - Гласът на ЕрихШрайер е енергичен и жизнерадостен. - Как си?
- Какво искаш от мен? Ти обеща да ни пуснеш!
- Ти си свободен, Ян! - смее се той. - Аз съм човек на думата! Извинявай, ако те отвличам от нещо важно. Просто исках да ти направя още едно предложение...
- Не. - Връщам комуникатора на усмихнатия младеж; той клати глава, отказва да го вземе.
- Разбирам, че си ми ядосан. Тази история с Петстотин и трети, твоите обаждания от затвора... Този панаир, който спретна баща ти. Просто исках да ти дам урок, Ян. Да се поучиш.Струва ми се, че вече си си направил изводите.
- Изводи?!
- На теб сигурно ти се струва, че си в отчаяно положение, нали? С дете в ръцете, без дом, без пари, остаряваш... Но това не е така, Ян. Съвсем не е така. Нали не си мислеше, че ще те изоставя в такова положение?
Той говори с мен от протегнатата ми ръка, неудобно ми е да я държа така и затова пускам комуникатора на пода. Това изобщо не смущава Шрайер.
- Нека да забравим всичко, което ти се е случило, а? Като страшен сън. Сякаш нищо не е било, става ли? И твоят роман с моята жена, и твоите нарушения на Кодекса, и провалените мисии, и тази гнусна история с жената на твоя баща, и твоята старост?
- Да забравим?!
- Да забравим. Всяко правило си има своите изключения! Знаещ че имам връзки в онзи Център в Брюксел. Можем да ти назначим онова тяхно лечение. То, разбира се, е скъпо и сложно, но... Дори още от утре. Ще спре стареенето, ще се обърне хода му. И дори не е нужно да жертваш кариерата си. Ще те възстановим във Фалангата. Нали никой там не знае какво ти се е случило.
- Що за глупост?!
Но против волята си чувствам, че вътре в мен се завърта някакво цилиндърче, късат се някакви струни, звучи някаква трепереща мелодия - плахо, притеснено. Нима това е възможно?! Нима това е възможно?! Забранявам си да я слушам; да слушам него.
- Истина е. И в това няма нищо сложно, повярвай ми. Просто ми е нужно да ми докажеш, че си научил урока ми. Че си минал изпитанието.
Люлея я, за да не се събуди. Люлея я. Люлея я. Люлея я. Опитвам се да успя себе си.
- Изпитание?!
-Да.
- И да насъскаш срещу мен собственото ми звено?! И да пуснеш Петстотин и трети, за да ми прегризе гърлото?! Това също?!
- Изпитанията не приключват с излизането от интерната, Ян. Те не приключват никога. Не бива да се боиш от тях. Изпитанията ни правят по-силни. Аз те закалявах.
Ето, значи. Ето какво било. Всичко това е закаляване. Просто закаляване.
- И какво трябва да направя, за да го мина?
- Предай детето.
- Детето? Моето дете?
- Точно така.
- Къде? На теб?
- Не! На мен за какво ми е? Мислиш ли, че наистина ги ям? - Той се смее. - Ще я настаним в интернат. Разбира се, анонимно, така че повече няма да можеш да я видиш, но бъдещето й е гарантирано.
- Бъдещето?
- Та ти няма какво да направиш с нея, Ян! Няма с какво да я храниш, няма къде да живееш с нея, няма с какво да я възпитаваш, да я обучаваш, а и на самия теб ти предстоят още куп разходи - здравето ти, сам разбираш... Какво можеш да й дадеш? Живот в месокомбината? В копторите?
- Тоест аз просто ще ти дам дъщеря си и всичко ще се върне в нормалния коловоз? Ще бъде такова, каквото си е било?
- Да! Точно така.
Внимателно я слагам на седалката, бавно се навеждам и взимам от пода падналия комуникатор. Младежът ми се усмихва одобрително - браво, правиш всичко както трябва.
- Трябва да помисля.
- Помисли. Помисли, Ян. Един ден достатъчен ли ти е?
- Трябва да ми е достатъчен - отговарям аз не веднага.
- Прекрасно! Знаеш ли какво? Остави си този комуникатор при теб. Току-виж решиш по-рано? Или ми се прииска да си побьбря с теб. Или просто да узная къде си, какво става с теб. Остави го.
- Имам едно условие.
- Ти през цялото време поставяш условия, Ян, а? Висиш на ръба на пропастта, аз ти подавам ръка и ми поставяш условията си? Добре, говори.
- Ще ми кажеш къде е тя. Къде е сега майка ми.
- О! Никакъв проблем. Ще ти пратя адреса. Това ли е всичко?