-Да.
Надявам гривната на ръката си, стягам ремъчето. Взимам детето.
- Едно нещо не разбирам - питам Шрайер след кратко мълчание. - За какво ти е това? Какво струва обещанието, което даваш на врага си? Ти би могъл просто да ни убиеш там. Всичките. За какво ти е тази игра?
- Игра? - Сега, когато съм с гривната, се получава така, че Шрайер говори право в ухото на детето ми. - Какви ти игри! Всичко е сериозно. Ако не направиш този избор сам, никога няма да бъдеш на моя страна. Мислиш ли, че твоето тяло - или това на биологичния ти баща - има някаква ценност? Остави, моите момчета биха могли да нарисуват великолепен негов модел по кадрите от барселонския му концерт. Исках той сам да реши това. И за мен е важно да вземеш сам своето решение. На мен не са ми нужни тела, не са ми нужни роби, Ян.
- Какво, ти души ли събираш? - усмихвам се аз.
- Ама че куриоз! А някой ми казваше, че не вярваш в душата - отговоря ми през смях той.
Някой? Самият аз. Само че не на него, а на Анели.
- Всичко е честно, Ян. Всички карти са открити. Предложението ми е в сила един ден. След това забравям завинаги за съществуването ти. - Едва накрая той престава да играе и гласът му става подобен на истинския: празен, композитен. - Сега ще отпратя Андрес. Вярвам в теб, Ян. Не ме подвеждай.
Младежът ми отдава чест и слиза на най-близката станция. Дъщеря ми се събужда - не от гласа на Шрайер, а от това, че той млъква.
Мяучи, мига с жълтите си очички. Моли за храна. И трябва да я преоблека в сухо.
Слизам на следващата спирка, дявол знае каква е тази кула там. По указателите намирам трейдомат, купувам си с чуждия комуникатор някакви евтини парцали, не виждам чуждите погледи, люлея детето, търся тоалетна. Затварям се в кабинката за инвалиди - бели стени, парапет, идеална чистота; в Европа почти не са останали инвалиди и скоро няма да останат съвсем.
Хлопвам клозетната чиния, разстилам парцалите върху капака, подмивам я, повивам я -машинално, всички движения са отдавна отработени. Тя ми се усмихва благодарно, гугука нещо. Пъхам ръка в джоба си.
Да вземеш решението си сам. Да вземеш решението си сам.
В съседната кабина някой кашля.
В комуникатора седи, преметнал крак връз крак, Ерих Шрайер и слуша дали няма да заговоря на глас сам със себе си - или с нея. Той любезно ми предоставя избор - но на практика нямам никакъв избор.
След като я нахранвам - не, не докрай, още цял ден трябва да ядем все нещо! - прибирам обратно бутилчицата и се измъквам от своята раковина. Дрън! - идва съобщение от сенатор Ерих Шрайер.
Гробище „Пакс“, кула ,Дентурия“. Под името Ана Аминская 1К.
Гробище.
Не знам на какво съм се надявал. Отново и отново ми обясняваха - тя е умряла. Умряла. Умряла. А на мен едва-едва, тайничко, ми се струваше, че не, пъпната връв не е разкъсана -тя води, извивайки се, като стар телефонен кабел, някъде към противоположния край на Галактиката, като пипетка, и по нея към мен капе кръв, приижда топлина.
Ето. Всичко се оказа по-просто.
В кулата ,Дентурия“ няма нищо забележително. Някакви пошли алюзии на римски стил, неловки статуи на легионери с къси мечове, охраняващи асансьорите. Платформата е препълнена, тълпите се сблъскват като пехотинци, влезли в ръкопашен бой.
Всичките сто души, сместили се в кабината, започват да шепнат, когато избирам равнището, на което е гробището, и настръхват, отстъпвайки от мен. Сякаш това не е гробище, а ров, в който са хвърлени разлагащи се трупове, събрани след чумата.
Определено никой от тях не е ходил на гробище досега.
Аз не съм изключение.
Гробищата в цяла Европа изглеждат еднакво. Това е закон на двеста години, вероятно нещо там за унификацията на стандартите за местата на покой. Логиката е пределно ясна - в нашия свят и за живите няма достатъчно място, да се пилее и за мъртвите, е престъпно. Затова за всеки умрял човек на гробищата се полага точно толкова място, колкото е необходимо, за да се съхрани генетичната му информация и да се остави от него нещо зримо - за онези, които поискат да го навестят. Никакви паметници, никакви надгробни плочи - всичко това е поклонение пред смъртта. Некрофилия. Гробищата са гета за мъртъвци и нищо повече.
Всичките сто души отскачат от вратата, когато асансьорът спира на нужното ниво. Там, зад вратата, има бяла стена и само един надпис без пояснения: „РАХ - Пакс“ с ясни делови черни букви върху осветена жълта табелка, на каквито в хьбовете правят указателите за тоалетните. На гробищата им е забранено да рекламират услугите си на обществени места, но тези, които пътуват в асансьора, го знаят заради съседството си с него.