Выбрать главу

Оставаме двама в коридора - аз и тя.

Тя бодърства, впила е в мен очичките си и когато я забелязвам, започва да гука нещо. Усмихвам й се - и тя се усмихва на мен.

Вървя по пустия бял коридор и стигам до матова стъклена врата. Тук има терминал -трябва да назова името си и името на този, когото ще посетя. Всички посещения се регистрират, за зяпачите и смъртопоклонниците входът е забранен.

Ана Аминская Едно Ка. Ян Нахгигал Две Те.

Прието. Ерих Шрайер е човек на думата.

Крилата на вратата безшумно се разтварят встрани; пред мен е полумрак. Пристъпвам - и ми спира дъхът. Струва ми се, че ей сега ще пропадна. После разбирам - вървя по настилка от дебел прозрачен композит, подобен на онзи, зад който е стояла, натъпкана с лекарства, майка ми. Под прозрачния под има пустота, яма, ров. Под него, в самия му край, са застинали малки хромирани манипулатори, наподобяващи хирургични инструменти. Гробарите.

Път по въздуха.

Скована от лед река.

Извивайки се лениво, тази река води и надясно, и наляво от входа. Светят само слаби диоди - на дъното; таванът и стените са черни, голи.

Няма нито музика, нито каквито и да било други звуци - запечатали са входа и не се чува дори скърцането на асансьорите в шахтите. Ако на света има наистина тихо място, това е то.

Тя се безпокои - върти се, криви муцунка така, сякаш тъжи или страда; хленчи, разсънва се. Не й харесва тук.

Стъпвам бавно, гръмко по стъклото лед, свървам след първия кръгъл завой и вратата остава някъде назад. Гледам под краката си - тук рядко идва някой, на леда няма нито една драскотина.

И ето че започват - те.

Един, втори, трети - отначало почти неразличими, почти разтворени в светлината на лампите по дъното, после все по-гъсти и по-гъсти... Косъмчета.

По едно за всеки мъртъв човек. Всичко, което можем да си позволим да съхраним. Всичко, за което ни е останало свободно място.

Всяко косъмче е носител на ДНК. Така сме успокоявали умиращите - някой ден човечеството ще се научи да възстановява хората по генния код и тогава всички мъртви ще възкръснат и ще се върнат при живите и от този момент завинаги ще останат заедно с нас.

Разбира се, излъгали са ги - ние и живите няма къде да ги денем.

По едно косъмче от всеки от милионите умрели. Гробището не е голямо, но на космите не им е тясно. Червените, светлите и тъмните се губят в сребърната маса.

Под стъклото подухва лек ветрец - вентилацията. Гали, разрошва косите на отдавна утилизирани хора.

Цялото дъно е покрито като подводна трева с тях. Под леда тече призрак ручей, разрошва избледнели стари водорасли със своето въздушно течение - и след смъртта протича някакъв тих, странен живот.

Дъното сияе равномерно, бяло. Лъчите се провират през помръдващата подводна трева, удрят в кръглия таван на коридора тунел и там, по тавана, струи втора река от светлина и сенки.

Крача предпазливо, сякаш за да не пропадна под леда, после се спирам на случайно място.

Едно от тези косъмчета е на моята майка. Ана Аминская Едно Ка. Странна фамилия. Странно име. Какво отношение има всичко това към онези отломки в паметта ми?

Всяко косъмче стои в свое гнездо, всяко си има номерче. Можеш да помолиш терминала да посочи кое е онова, което ти трябва, и манипулаторът ще те отведе, ще го освети, ще ви запознае. Но аз не моля. Не искам. А и после - за колко време мога да го задържа, да го отделям от останалите в това подводно поле. Там е и работата - с какво се различават мъртвите един от друг?

Сядам на пода. Слагам я върху леда до себе си. Докосвам прозрачния композит - пустотата не пропуска ръката ми. Здрасти, мамо. Ето ме и мен. Намерихте.

Не исках да те намирам. Страх ме беше, че срещата ми с теб ще бъде именно такава, затова я отлагах колкото можех.

Нямам представа за какво да говоря с мъртвите и как.

Нека да бъде все едно ти се обаждам. Все едно разговаряме по телефона.

Здрасти. Не съм те чувал от сто години. Как си? Аз съм добре. Бях се устроил, припечелвах, имах всички шансове за кариера. После се влюбих. В добро момиче. Ето го и целия ми живот. Как се казва? Анели. Не, знаеш ли, не искам да говоря сега за това. Нека някого другиш път.

Добре че най-накрая се чухме. Аз, разбира се, мислех, че това ще се случи по-рано. Но ти нали така и не ми се обади в интерната. Не ми позволи да се откажа от тебе. Не ме освободи. Не ме прекъсвай. Това е важно.

Нямах шанса да ти кажа колко те мразя за всичко, което си направила. За това как осакати, похаби, зачеркна живота ми. Как те презирам за мимолетната ти слабост, която ми костваше дванайсет години унижение. Каква глупачка си била, че си се доверила на дървеното си богче, че си уговаряла глухия истукан да се смили, да ни защити и да ни спаси.