Ти не ми се обади и аз не научих дали си умряла, или просто не ти пука за мен. На всички до един им се обаждаха родителите, само на мен не.
Разбира се, аз реших, че не ти пука за мен. Че си се избавила от мен и си ме забравила с радост. В това ми беше по-лесно да повярвам и по-сладко, и по-болно. Когато си по-малък, е по-лесно да страдаш от това, че не те обичат, отколкото да знаеш, че няма кой да те обича.
Растях и чаках твоето обаждане, мамо, чаках възможността да поговоря с теб, да те видя, да те прокълна и да се изтръгна на свобода. Но ти не се обаждаше.
Ти си седяла зад бронираното стъкло, зад кадифените завеси в своя собствен дом, подпирала си чело в това стъкло и си чакала съпругът ти да дръпне завесите и да можеш да поговориш със своя бог, когото той е разпънал там още веднъж - специално за теб.
Навярно и ти си разговаряла с мен така, мамо - както аз сега разговарям с теб. Навярно си разговаряла с мен непрестанно през тези десет години, докато не си остаряла и не си умряла. Само че аз не чувах твоя глас, както ти сега не чуваш моя - стъклото е твърде дебело.
Някъде отзад съска вратата, разтваря се, пропускайки вътре още един посетител. Подметките му тракат по композита, аз се оглеждам - но онзи, другият, замира някъде зад завоя, не иска да идва при мен. А аз няма да отида при него.
Детето се върти неспокойно, неуютно му е върху твърдия лед и аз го вземам в ръце. Ето, мамо. Това е твоята внучка. Тя е на два месеца и си няма име. Тя умее да държи главата си вдигната, усмихва се и издава звуци, за които не са измислени букви. Засега тя не умее нищо друго. И аз никога няма да видя как тя сяда, как става, как прави първата си крачка, няма да чуя как ще ми каже „тате“, а тя няма майка.
Помня, че те наричах кучка и уличница и те проклинах затова, че не си ме изчегъртала от себе си с лъжица, че си ме заченала като уличница и си ме родила като уличница - потайно, в мръсотията, в движение. Кълнях те за това, че не си пожелала да ме регистрираш и да ме предпазиш от интерната. Нали така щяхме да имаме цели десет години заедно.
Ето я моята дъщеря, мамо, тя не умее да говори, но ми обясни нещо.
Оказва се, че това е страшно - да си назначиш ден, когато ще умреш. Когато ще се разделиш с детето си завинаги. Страшно е да си помислиш, че няма да можеш да бъдеш с него, когато ще се учи да ходи и бяга, да танцува тромаво и да пее фалшиво. Че няма да чуеш първите му разсъждения. Няма да можеш да го бършеш, да го храниш, да го закриляш. Тя е само на два месеца и аз тъкмо започвам да разбирам това. Не мога да си представя какво щеше да ми е, ако съпругът ти ми беше направил предложението си след година.
Ти не си можела да ме изчегърташ, защото си ме обичала и си ме искала.
Не си могла да ме регистрираш, както е редно, защото си се бояла дори да си помислиш за това, че някога ще ме разделят с теб.
Аз съм бил чудо за теб. Аз, мокрото злобно плъхче, съм бил чудо за някого.
Чаках твоето обаждане дванайсет години. Боях се, че ще ме помолиш за прошка, а аз няма да успея да се сдържа и ще ти я дам. Ще се окажа слабак и никога няма да се излюпя от проклетото яйце. Беше ми толкова досадно, че дори не се опита да ми се извиниш, защото тайно бях готов да ти простя. Противно на всякакви забрани, разбираш ли? А ти не ми се обади.
Нещо на ръката ми пиука, проблясва и пиука.
Комуникаторът. Шрайер.
Той нарочно звъни, отвлича ме, намесва се. Нарочно. Налага ми се да говоря наум, защото неговият комуникатор със сигурност работи като подслушващо устройство - но този човек, изглежда, чете мислите ми.
Отказвам да му отговоря. Той умее да чака, нека да почака още малко. Остана ми да кажа съвсем мъничко.
Прости ми, мамо.
Не ти трябва да искаш прошка от мен, а аз от теб. За това, че исках да си ме изчегъртала. За това, че те проклинах. За това, че си мечтаех да се отрека от теб и да избягам, че исках да ти причиня болка, че ти се сърдех, че бях безмозъчен идиот, че бях простак, боклук, пале. Моля те, прости ми.
Едва сега започвам да разбирам какво е да си дадеш детето. Да си разпориш корема, да разсечеш диафрагмата си, да изтръгнеш биещото си сърце от себе си - и да го дадеш. На някого. Завинаги. Ти не си могла. Значи не можеш да ме научиш на това. А на мен ми е нужно да знам как да го направя.
Прости ми. Ще ми простиш ли?
Докосвам композита, чукам ти, искам да те погаля по главата - и не мога да проникна през стъклото. Под леда се мърда сухата трева, безкрайната прошарена грива. Коси, навсякъде само коси и никъде няма скрито сред тях лице. Сякаш си се извърнала от мен. Аз се взирам, взирам в тях - и не мога да я намеря.