Осветявам си пътя с комуникатора на Ерих Шрайер.
Намирам на пода известие от съдебните пристави: затворено заради дългове.
Клуб „Фетиш“ се е разорил. Дори сериалът за живота на Христос не го е спасил. Не е можел да си плаща сметките за наем, ток, ремонт. Наглото дребно раче, вмъкнало се във вкаменената броня на гигантското праисторическото мекотело, се е повъртяло, повъртяло и е избягало.
Аз съм сам тук. Последният и най-верният клиент.
Тя отново се върти, плаче - и някой плаче на небето. Рита с крачета - отново е огладняла. Нищо, нищо, тихо-тихо-тихо, тук имаме още млекце, леля Берта ни е запасила. Вече си изяла една трета, така че не бъди лакома, трябва да икономисваме.
Тя не иска да пуска биберона, гримасничи, хленчи; измъквам го насила. По-добре малко сега и малко после. Отнемам й млякото, повдигам я, нося я изправена - за да изкара въздуха, с който се е нагълтала от лакомия.
Крача напред-назад по разнищения неф, тупам я по гръбчето, докато тя най-накрая не изпуска със смешен звук излишното и не престава да хленчи страдалчески. Едва тогава опуска тежката си глава над тънката си слаба шия върху рамото ми.
Но не заспива, а се взира в тъмнината, гука, подръпва лапичките си - живее. Кой знае защо не й е страшно тук. Галя я по главата, по прозрачните течни къдрици внимателно, за да не натисна пулсиращото теменце. Тя мълчи, разрешава ми да остана насаме със себе си.
Като двайсетметров айсберг в нощния океан срещу мен изплува старинният астрономически часовник, гордостта на клуб „Фетиш“ и на всички предишни обитатели на тази вкаменелост. Същият този, при който винаги по-рано, когато съм идвал тук, съм спирал. Два кръгли циферблата: на долния - римски цифри, на горния - шест позлатени планети от Слънчевата система на шест черни стрелки. И още една - тази, която показва прецесията на земната ос. Тази, чийто пълен оборот отнема двайсет и шест хиляди години. Помня, че си биех главата над тази загадка: защо му е било на часовникаря да създава механизъм, който толкова го унижава, който му показва цената и дължината на целия му живот - един жалък градус, едно от триста и шейсет деления на циферблата.
Когато идвах тук, бях вечно млад. Тогава смятах, че часовникарят е въртял ръчно планетата, прехвърлял е десетки хиляди години, както му падне - за да спори по този начин със своята кратковременност, с безсмислието на земния си срок.
И ето че отново гледам този часовник. Той е спрял. Някой трябва да го навие - а аз не умея.
В „Либфрауенмюнстер“ времето е спряло. Застинали са минутите, заседнали са планетите.
А моето собствено слънце сега се носи около Земята като онова побесняло светило в прозореца на Беатрис Фукуяма; за всеки ден ми се начисляват сто. И са ми останали съвсем малко от тези профучаващи години, ако не приема предложението на Ерих Шрайер.
Сега разбирам по друг начин часовникаря. Той е посегнал на времето, но по друг начин.
Да въртиш стрелките, да си играеш със зъбни колела - това е детинщина. Та нали ти винаги ще помниш, че си влязъл във вътрешността на часовника; че мошеничестващ и то глупаво. Само тригодишните биха повярвали, че стрелките могат да ръководят времето.
Но да създадеш механизъм, само един цикъл от който трае триста и шейсет пъти по-дълго от самия теб! Със своя ум - угасващ въглен, искра от огнище - да измислиш и със своите ръце, непослушни, нежни, направени от слабо гниещо месо, да сглобиш от метал нещо, което да посегне ако не на вечността, то поне на двайсет и шест хиляди години! Сто поколения от твоите потомци ще изживеят живота си и ще умрат, а стрелката, която си пуснал, няма да е завършила и една трета от оборота си!
Ето така е: часовникарят се е вмъкнал в часовника си и в него е надживял смъртта си. А ако аз умра, няма да оставя нищо след себе си. Само нея.
Някъде над парализираните планети трябва да е театърът с кукли на пружини: на долното балконче Смъртта с косата подкарва оцветени човечета, на горния фигурката на Исус наставлява своите апостоли.
С тънък лъч изтръгвам Исус от мрака. Той присвива очи - те са отвикнали от светлината. Как се чувстваш тук сам? Кога разговаряха с теб за последен път? Поговори с мен - аз също няма с кого да говоря.
Не, ние не се познаваме.
Но майка ми ми е разказвала много за теб, когато бях малък: „Не се бой, Той ще те защити. Някога Той също е бил бебе и Него също са се опитвали да го намерят воините на могъщ и лош цар, който се е боял, че бебето ще порасне и някой ден ще го измести. Исус се родил успешно, имал велико предназначение и Господ Го защитил от злите хора. Така Той ще защити и теб; злите хора, които се опитват да те намерят и да те отнемат от мен, ще бъдат объркани и отведени от нас. Той ще те защити и Неговият баща ще те наглежда винаги, защото ти също си се появил на света чрез чудо, и ти също си предназначен за велики дела. Ще властваш над умовете, ще вдъхновяваш хората и ще ни спасиш“. Аз не разбирах и половината от тези думи, но ги запомних всичките, толкова често ми ги повтаряше.