Сред иконите има една, главната - с Богородица. Любима и омразна. При нея идвах винаги. При нея, а не при блудниците, не при клетия Христос, когото все го молят за нещо, забравили, че Той е просто човек от дърво.
Ето я нея.
Гледам Майката, гледам Сина.
Аз, както и Ерих Шрайер, не вярвам в чудеса.
Но Тя спаси моята Анели. Спаси Анели от мен и спаси мен от самия себе си.
В безбожния свят можеш да призовеш грешници, за да служат, и можеш да заставиш хората да съгрешават, за да ги призовеш, както казваше отец Андре. Във войната няма непозволени средства.
Аз не вярвам в чудеса, но лекарите казваха на Анели, че е невъзможно да забременее, а тя зачена.
Отдръпвам малката от моята гръд и я протягам към Богородица.
- Ето - казвам. - Аз й измислих име. Нали на вас там ви е нужно име? Нека да се казва Ана.
- Нека да се казва Ана.
- Като моята майка.
- Като моята майка.
Говоря с Тях, забравил, че тук е пусто, че ние сме разгонили всички; говоря така, сякаш стопанинът на тази гигантска раковина не е изчезнал преди сто милиона години. Те не ме чуват, затова пък Ерих Шрайер чува всичко. В интерната ни взимат фамилиите, но ни разрешават да си оставим имената.
На изхода на „Мюнстер“ ме чакат, предрешени като гуляйджии; но аз съм сигурен, че на тях не им трябват нито мъже, нито жени - те, както и господаря им, вземат хапчета за безгрижие, за да остават винаги трезви.
Поглеждам часовника - още има време.
Вървя, спъвайки се в процепите между паветата, към вратата на една от четириетажните сгради; завивам не където трябва и се натъквам на себе си, отразен в черното огледало, в изключения екран. Брадата ми е занемарена, косите ми са сплетени, под очите ми има торбички, в ръката ми - бебе; аз съм черен и светът е черен - черно на черен фон.
В асансьора - екрани с новинарски емисии. Течащ надпис - за това, че последният от лидерите и идеологът на Партията на живота Хесус Рокамора е решил да прекрати борбата и да се предаде на властите.
- Не пропускай вечерното му обръщение! - обажда ми се Шрайер.
- Какво направихте с него?
- С оригинала имаш предвид? - пита той. - Нима има значение? Казвам ти, телата нямат особена ценност.
- Той... Той още ли е жив?
- Ако на някого изведнъж му домъчнее за Рокамора, може да се обърне към мен. Моите момчета могат да изобразят каквото си поискат. Дори неща, на които Хесус никога не е бил
способен. От разкаяние до бащина любов. - Той се смее. - Какви са плановете ти, Ян?
- Бих искал да прекарам още малко с детето си.
- Още малко - подчертава Шрайер и изчезва.
Бих искал да отведа малката Ана в Барселона, още веднъж да й разкажа там за майка й, да й покажа къде там ние с нея се разхождахме, но тази Барселона, която ни трябва, вече я няма; там сега всичко е чисто и мирише на рози или свежа мента; няма задимени булеварди, няма скариди, опържени в синтетично масло, няма улични танцьори, жонгльори и гълтачи на шпаги, карнавални шествия, семейни вечери, където една тава с ориз с къри стига за трийсет гърла; няма деца, седящи на коленете на дядовците си, няма графити с искания за справедливост по стените, няма раждания и няма смърт. Няма я бабата на Ана, младата Марш, няма го Радж, който обеща да ни приеме като родни хора. Всичко това го няма. Саждите са изчегъртани, лайната са изчистени, децата са депортирани. Аз самият унищожих Барселона, предадох я и я унищожих; в отговор на моите молитви върху нея бяха изсипани потоци кипяща сяра. Но самият аз не си отидох от нея, така и не успях да си отида. Останах там, сярата се изливаше върху главата ми, аз изгорях там и останах там завинаги, призрак в град на призраци.
И всичко, което мога да ти разкажа, малка Ана, нямам право да го произнасям на глас. Мога само да си го мисля, защото иначе този човек, който иска да те вземе от мен, ще чуе всичко. Ще си говоря с теб беззвучно, Ана; ти няма да усетиш разликата - ти нали така или иначе няма да ме запомниш, няма да запомниш нито една моя дума. Може би у теб ще останат усещания - топлината на моето тяло, отзвуците от моя глас, чуждото мляко, с което те храних последния ден. Обичам те и ще се постарая да прекарам с теб колкото се може повече време, преди да те дам завинаги.
В кафенето не ни обслужват, ами да си гледат работата; отиваме в Градините на Ешер и си устройваме пикник на тревата. Ддем сандвичи от трейдомата, позволявам си малко текила -разбира се, „Картел“. Здрасти, Базил. По дяволите, сега страшно ми е нужна малко текила. Сандвичи с хранителна каша, тревата не може да се мачка - ами нека; всичко това е по-добре от нищо. Не обръщам внимание на младежите, които се пулят в нас, снимат ни - нас, изродите - с комуникаторите си.