Не обръщам внимание и на това, че около нас - на близко разстояние - в тревата седят няколко такива, на които Шрайер може смело да доверява особените си поръчения: пришита кожа, пластмасови очни ябълки.
Разбира се, нас никой няма да ни пусне.
Разстилам униформата си, разгъвам я... Избърсвам Ана, оставям я да подиша - прости ми, през последното денонощия постоянно са ти вързани ръцете и краката.
Тя гледа към прехвърчащите дискове, усмихва се на увисналите във въздуха портокалови дървета, маха със смешните си малки ръчички и крачета, опитва се да се преобърне по гръб. Хубав ден за нея - толкова ярки цветове.
А всъщност днес е първият ден, в който тя напуска цеха за месо, осъзнавам аз. Животът й тъкмо започва.
Давам й още малко мляко - но не всичкото. Разтеглям го, колкото мога, сякаш от това мляко зависи всичко.
Някой повиква полицията, за да ме изхвърлят с вонящото ми дете от благоуханния рай, но пришитите хора не допускат патрулните до мен - показват им някакви документи, отпращат ги. Ние с теб сме под закрила, Ана.
После ние заспиваме - тя отстрани до мен, под ръката ми. Не, не ме е страх, че посланиците на Шрайер ще ми я откраднат - нали тялото няма особена ценност, аз съм длъжен да я дам сам. Просто така ни е по-уютно.
Надявам се, че ще ми се присъни Анели - така ние тримата ще бъдем заедно още веднъж, преди да се разделим. Но Анели не иска да се прощава с нея и аз не виждам нищо. На теб ти е по-лесно, Анели - ти си умряла.
Събуждам се - все още е ден; нали тук винаги е ден.
Нашият ден завършва; времето изтича, ние седим, прегърнати. Как мога да изразходвам това, което е останало? Не знам. Не съм много добре с въображението.
Надигам се, стараейки се да не събудя малката Ана. Хората с пришити лица се надигат след нас.
Качваме се във влака на станция „Октаедър“ и се понасяме със скорост четиристотин километра в час, повтаряйки наопаки друго мое пътуване - онова същото, което трябваше да завърши със смъртта на Рокамора и Анели. Всичко се получи, виждате ли, господин сенатор, в по-добър вариант, макар и малко по-късно, вие можете да разчитате на мен и занапред.
Пристигаме на седемдесет и втори гейт, онзи, който предишния път избрах погрешно -спомних си страха от тълпата, световъртежа, паниката.
Пристигаме точно навреме, за да хванем началото на телевизионното обръщение на Хесус Рокамора по най-шлемия куполен екран в Европа. Баща ми е огромен, той заема целия небосвод - и е пресъздаден изключително прецизно. Не забелязвам нищо фалшиво в него -това е той, мъжът на моята жена, мой враг и мой съюзник, той казва на света, че делото на Партията на живота е стигнало до задънена улица, че Партията твърде дълго е отказвала да се примири с реалността, да признае, че Законът за Избора е единственият начин да се избегне демографската катастрофа. Това беше самоизмама и измамване на всеки, който ни е повярвал, казва той. Но не е възможно да мамиш хората безкрайно дълго - някой ден лъжата така или иначе ще стане очевидна. Народът се отвръща от нас, скуатовете се закриват, финансирането секна. Нямам повече сили да продължавам едно дело, което не е нужно никому. Затова аз, като лидер на Партията на живота, обявявам днес нейното разпускане. На всички наши активисти препоръчвам да си сътрудничат с властите - гарантирана им е неприкосновеност. Времето за борба отмина, настава ера на конструктивно сътрудничество за благото на нашето бъдеще. Бъдещето на Европа.
Край. Последното действие е изиграно.
Жвакащата тази дъвка многомилионна тълпа, притихнала по време на покаянието на сатаната, отново преминава в движение; онлайн капитулацията само е фиксирала състоянието на нещата - Европа се е преродила. В нея вече няма място за Хесус Рокамора, за Радж и Девендра, за Анели Валин и нейната майка, няма място за мен и дъщеря ми. И това устройва всички. Всички са „за“.
Стоя сред десетте милиона души. Всички бързат за някъде, само не и аз. Те дишат моя въздух, трият се в мен, докосват ръцете ми, краката ми, лицето ми, те са ме облепили - но това ми харесва. Няма световъртеж, няма гадене. Излекувал съм се от страха си към тълпата. Искам да бъда в тълпата, длъжен съм да бъда в тълпата. Живея чрез нея, аз съм част от нея, отдавам й душата си. Нека вземат моите изпарения и въздуха, който издишвам, нека изчегъртат люспи от кожата ми и ги отнесат със себе си - в Париж, в Берлин, в Лондон, в Лисабон, в Мадрид, във Варшава. Нека ме разкъсат на малки частици. Аз се къпя във вас. Аз дишам с вас. Аз ви обичам.
Някъде наблизо навярно са се цопнали и агентите на Шрайер - само че в тази тълпа не е толкова лесно да ме видят и да ме хванат.