До дъно! На екс!
Текилата завърта света около мен, вдига смерч, който ме засмуква във фунията си, откъсва ме от земята, понася ме във въздуха леко, сякаш не съм деветдесеткилограмов здравеняк, а малката Ели, и аз отчаяно се вкопчвам с поглед във фалшивата идилия зад фалшивия прозорец и умолявам урагана да ме запрати заедно с шибаното ми жилище във вълшебната несъществуваща страна Тоскана.
Но не можеш да се договориш с ураган. Затварям очи.
- Ще избягам оттук - чувам шепот в тъмнината.
- Мълчи и спи. Оттук не може да се избяга - възразява друг също с шепот.
- А аз пък ще избягам.
- Не говори така. Нали знаещ че ако ни чуят...
- Нека ни чуят. Не ми пука.
- Ти какво?! Забрави ли какво направиха с Деветстотин и шести?! Взеха го в гробницата!
Гробницата. От тази прашасала дума, остаряла, неуместна в сияещия композитен свят, навява нещо толкова зловещо, че ми се изпотяват дланите. След онези времена никога повече не съм я чувал.
- Е, и какво? - В първия глас забележимо се е добавила увереност.
- Та него още не са го пуснали оттам... А колко време мина!
Гробницата е разположена отделно от върволицата стаи за събеседване, а къде именно -никой не знае. Вратата за гробницата не може да се отличи от всички останали врати, на нея няма никакви обозначения. Ако се замисли човек, това е логично - вратите за ада също би трябвало да изглеждат като вход на склад. А гробницата си е филиал на преизподнята.
Стените на стаите за събеседване са направени от водоотблъскващ материал, а подовете са оборудвани с улеи за стичане на вода. На възпитаниците им е забранено да си говорят за нещата, които стават там, но те все пак си шепнат - когато осъзнаеш за какво са тези улеи, е трудно да си мълчиш. Но каквото и да правят там с теб, ти нито за секунда не забравяш: тези, които не успеят да ги пречупят в стаите за събеседване, ги водят в гробницата - и болката избледнява в сянката на страха.
Пребивавалите в гробницата никога не разказват за нея; уж нищо не могат да си спомнят -даже това къде се намира. Но тези, които се връщат, съвсем не са онези, които са прибрали там, а някои изобщо не се връщат. Никой не се решава да попита къде се дяват изпратените в гробницата - любопитните веднага ги отвеждат в стаите за събеседване.
- Деветстотин и шести не се е канел да бяга никъде! - намесва се трети глас. - Него за друго го отведоха! Той говореше за родителите си. Сам го чух!
Мълчание.
- И какво разказа? - най-накрая изврещява някой.
- Млъквай, Двеста и двайсети! Какво значение има какво там е казал!
- Няма да млъкна! Няма да млъкна!
- Заради теб ще си изпатим всичките, гнидо! - подвикват му шепнешком. - Стига разговори за родители!
- А на теб не ти ли се иска да знаеш къде са сега твоите? - упорства онзи. - Как вървят нещата им?
- Ни най-малко! - отново се обажда първият. - Аз просто искам да избягам оттук и това е всичко. А вие останете да изгниете тук! И всяка нощ да се свивате от страх в леглото!
Разпознавам този глас - решителен, висок, детски. Това е моят глас.
Свалям превръзката от очите си и се озовавам в малка стая. Спалните нарове на четири етажа са наредени покрай белите стени; по наровете са разхвърляни точно деветдесет и осем тела. Момчета. Всички тук или спят, или се правят на заспали. Цялото помещение е огряно от ослепително ярка светлина. Невъзможно е да се разбере откъде идва, и изглежда, сякаш сияе самият въздух. Светлината прониква с лекота през стиснатите клепачи, само дето се оцветява в червено от кръвоносните съдове. Трябва да си адски уморен, за да заспиш в този коктейл от светлина и кръв - затова всички имат превръзка върху очите си. Осветлението не угасва нито за миг - всички винаги трябва да се виждат, и няма нито одеяла, нито възглавници, за да се скриеш или поне да се прикриеш.
- Нека да спим, а? - моли някой. - И без това не ни е останало почти никакво време до събуждането.
Обръщам се към Трийсет и осми, толкова красиво момче, сякаш е слязло от екрана - той също е смъкнал превръзката от очите си и е издул устни.
- Хайде, хайде! Млъкни вече, Седемстотин и седемнайсети. Ами ако те наистина чуват всичко? - обажда се ушатият и пъпчасал Петстотин осемдесет и четвърти, за всеки случай без да сваля превръзката си.
- Ти млъкни! Бъзльо! А не те ли е страх, че ще видят как си пипаш...
В този момент вратата се отваря.
Трийсет и осми пада като подкосен по лице в леглото си. Понечвам да сложа превръзката си, но не успявам. Изстивам, замирам, притискам се към стената, кой знае защо зажумявам. Моят нар е най-долният, в самия ъгъл, не се виждам от входа, но ако направя рязко движение, със сигурност ще забележат, че нещо не е наред.