Кое от всичко това бих могъл да забравя? Нищо. Всички те умряха и не са изчезнали никъде. А аз как да живея толкова, помнейки, че съм ги предал?
Или дъщеря ми? Как да я забравя? И как да забравя себе си - който е продал дъщеря си?
Нищо не може да се върне обратно.
Мен няма да ме приемат сред боговете. Аз не съм го заслужил и дори няма да се старая. Закъде съм аз? Аз съм пес, звяр. Ти ми нареди да убия животното в себе си, но най-хубавите неща, които съм направил, са тези, продиктувани ми от моите инстинкти.
И ти не си по-добър; мислиш, че твоето желание за вечност е желание да си равен на боговете? Не, Ерих. Та това е просто инстинкт за самосъхранение, раздул се, хипертрофирал, уродлив - и най-простият, най-вулгарният от всички инстинкти. Ти просто не пускаш другите да живеят вместо теб, Ерих. В това има нещо от влечугото, от бактерията, от гъбата. Но какво от боговете има в него?
Можех да ти го кажа по-рано, но си го пазех за прощалната реч.
А сега прощавай - трябва да кажа няколко думи на още някого.
На моята дъщеря.
Ана.
Колкото и да си напомням, че ти си мое дете, все никак не мога да повярвам в това. Малката Ана Рокамора. Рокамора - това е истинската ми фамилия, нали така? Значи е и твоята.
Ти ще растеш сама. Не трябваше да те давам и не исках, но те дадох, наложи ми се. Може би това е грешка; най-вероятно е така. Цял живот съм трупал грешка върху грешка и никога не съм умеел да си ги признавам. Не знам какъв баща бих станал, ако ми бяха позволили. Нямам много таланти. Всъщност като се замисля, само един - умея да разрушавам, нищо повече. След мен няма да тръгнат милиони, няма да мога да запаля сърцата им и да нарисувам пред тях бъдещето, заради което ще бъдат готови да пожертват настоящето. Нищо не съм създал - освен теб, а дори теб те създадох по случайност.
Живях кратък и нелеп идиотски живот, Ана. Не виня никого за това, дори Шрайер, страшния старец, който мушна своите меки костеливи пръсти във вътрешностите ми, надяна ме на ръката си като ръкавица и живя вместо мен. Аз и без това твърде дълго съм обвинявал за своята нищожност другите, а всичките се оказаха невинни.
Вече не мога да оправя нищо.
Тези, на които бих искал да се извиня, вече са мъртви или никога не са съществували. Тези, на които бих искал да простя, съм ги убил. Опитах се да спася момичето, което обичах - и не можах. Не ми се получи да живея с нея дълъг и щастлив живот.
Влюбен съм в мъртвец, дружа с мъртвец и родителите ми са мъртъвци. Аз самият съм три четвърти мъртъв, Ана, а ти едва започваш да живееш. Бих искал първите ти крачки да са от майка ти към мен, бих искал да чуя как казваш тези думи: „тате“, „мамо“, бих искал да си говоря с теб, а ти всичко да разбираш; но няма да дочакам нищо от това. Ти ще растеш без мен.
Ще ти се наложи да започнеш всичко от празна страница. На цялото ти поколение ще му се наложи.
Вие ще съборите стените, които ние вече дори не виждаме. По-рано светът е бил друг -горите не са били разбити на пиксели, бизоните са били на свобода, а старите хора не са умирали сами като чумави. Ние не познаваме този свят, а на вас ще ви се наложи да го изграждате наново. Вие ще изобретявате, вие ще търсите, вие ще се опитвате да разберете как човечеството да върви напред и как да съхрани в себе си главното. Вие ще живеете, защото ние вече сме се вкаменили.
Земята се е спряла, Ана. И именно ти си длъжна да я побутнеш напред.
Сигурен съм, че ще направиш всичко правилно. А не както постъпвах аз.
Ти може би ще ме проклинащ но аз исках да имаш избор.
Може би ще ви се удаде - в космоса или под водата - да създадете свят, където няма да ни се наложи да правим избор между себе си и децата ни. И на теб няма да ти са наложи да умреш, за да живеят внуците ми.