В хьба е чудовищна блъсканица; хората на Шрайер по никакъв начин не могат да ме открият. Нищо, аз не бързам за никъде. Ще стърча в тази тъпканица колкото ме държат краката. В края на краищата, естествено, ще ме намерят, при всички случаи ще направят от мен усмихнат цифрово чучело, а после ще ме застрелят. А може да ме застрелят веднага -още тук, щом разберат, че съм ги измамил. И в това няма нищо страшно. Може да се каже, че към това се стремях.
Само че трябва да успея да направя още нещо - да призова един дух.
Деветстотин и шести. Базил.
Ти винаги си бил по-добър от мен, Базил. Ти имаше наглостта да правиш това, за което аз се боях да мисля. Исках да бъда като теб. Ако не беше ти, не бих се решил. Завиждах ти за това какъв беше като жив дори когато вече беше умрял. Напразно умря, Деветстотин и шести. Иска ми се сега да беше до мен. За да ме подкрепиш - или поне да ми простиш.
Помниш ли как спорихме? Аз ти казвах, че от тях не може да се избяга, а ти махаше с ръка, отвръщаше, че нещата ще се получат, че не бива да се отнасям толкова сериозно към тях, към всичко. Помниш ли? Но на мен никога не ми се получаваше като при теб - да се преструвам, да не ми пука, да си кажа: всичко това са игри, аз няма да ги играя, ще скрия истинското си „аз“ в онова с номера. Има само един „аз“. Твърде тъп, за да хитрува, и твърде сериозен, за да играе. И знаеш ли, и досега смятам, че няма смисъл да се бяга.
Стоя в главния хьб, оттук мога да отида, където си искам. Но аз няма да бягам от тях. Съвсем съм останал без сили и не искам повече да се крия от тях. Вместо това измислих нещо по-добро, Базил. Готов ли си? Слушай.
Докато те ме търсят тук, всеки, който се докосва до мен случайно, който случайно споделя с мен една глътка въздух, всеки от тези хиляди отнася със себе си част от мен - отнася моя дар. Взима го в Букурещ в Лондон, в Бремен, в Лисабон, в Осло.
Онази епруветка, която отнех от Беатрис.
Нейният вирус. Аз не го изхвърлих. Пазих го в джоба си. А после - в себе си. Кърмех с млякото на Берта своето дете, а самият аз смучех от отровеното мляко на Беатрис.
Денят измина. Този ден, който ми беше дал Шрайер, за да направя избор. Аз го направих веднага. Още в първата минута. За себе си и за всички нас.
Изчаках един ден, както препоръчваше Беатрис, и сега аз вдъхвам смъртта; смъртта е във всяка капка пот на челото ми, във всяко случайно докосване на моите пръсти, в моята урина и в моите целувки.
Смъртта - и животът.
Затова аз съм тук; не мога да измисля по-добро място. Шрайер напразно се безпокоеше -не съм си и помислял да се скривам. Оттук вирусът ще плъзне по целия континент, а след ден онези, които са дишали един и същ въздух с мен, ще го разпространяват по-нататък, у дома си.
След седмица всичко ще стане такова, каквото е било преди петстотин години. А през следващия половин век сто и двайсет милиарда ще измрат от старост - ако така и не измислят нищо.
Мен ще ме нарекат терорист. Но нали първата намеса в нашето ДНК е била именно имунизацията срещу смъртта. Тя е първичната болест, а аз се опитвам да я лекувам.
Ние сме в задънена улица. Системата показва фатална грешка.
Ние нямаме решение - значи ще отстъпим мястото си на онези, които ще го намерят.
Аз просто занулявам човечеството. Презареждам го.
Иска ми се да мисля, че съм оръдие в твърдите дървени ръце на онзи, който разбира: хората са се заблудили. Нас трябва да ни пробудят, нас трябва да ни разтърсят, на нас трябва да ни напомнят кои сме и откъде сме. Трябва да напомнят на теб, Ерих Шрайер, гнидо.
Иска ми се да мисля, че нищо в моята история не е случайно - моето раждане, думите, които ми е шепнела майка ми, намесата, която не ми позволи да извърша убийство, зачатието, което се извърши въпреки науката, детето, което не заслужавам и никога не би трябвало да отглеждам. Че такъв е бил промисълът на онзи, когото съм свикнал да ненавиждам и отхвърлям.
Но аз поемам цялата отговорност върху себе си.
Може и да греша - но на хората им е свойствено да грешат.