Очаквам ръководителите - но стъпките са съвсем различни.
Ситни, леки и някак нередни - тътрегци се, неритмични. Това не са те. Нима Деветстотин и шести най-накрая са го пуснали от гробницата? Предпазливо се подавам от дупката си.
Срещам погледа на прегърбено остригано момче. Под очите му има черни сенки, с едната си ръка придържа другата, неловко извита.
- Шест-пет-четири? - разочаровано провличам аз. - Изписаха ли те от лазарета? А ние мислехме, че на събеседването съвсем са те окапали...
Сънените му очи се опулват, той беззвучно помръдва устни, сякаш се опитва да ми каже нещо, но...
Подавам се напред, за да го чуя, и виждам... застинала на вратата фигура.
Двойно по-висок и четворно по-тежък от най-едрото момче в нашата група. Бяла безформена дреха, наметната качулка вместо собственото лице - маска на Зевс с черни прорези. Спрял дъха си, бавно се отръпвам назад в своята ниша. Не знам дали ме е видял... Но ако ме е видял...
Вратата се хлопва.
Шестстотин петдесет и четвърти се опитва да се качи на своето легло - третото от долу нагоре, но изобщо не може да се справи. Ръката му изглежда счупена. Виждам как прави един опит, смръщен от болка, след това още един. Никой не се намесва. Всички лежат мирно, ослепени от очните си превръзки. Всички спят. Всички лъжат. В съня си хората хъркат, простенват, а най-непредпазливите още и разговарят. А в стаята цари задушна тишина, в която единственият звук е отчаяното пъшкане на Шестстотин петдесет и четвърти, който се опитва да се качи на мястото си. Почти му се удава, той иска да метне крака си на леглото, но в този момент счупената китка го подвежда; той извиква от болка и пада на пода.
- Ела тук - кой знае защо казвам аз. - Легни на моето легло, а аз ще си доспя на твоето.
- Не - ожесточено клати глава той. - Това не е моето място. Не мога. Не е по правилата.
И се опитва отново. После, блед, сяда на пода и съсредоточено се поти.
- Казаха ли ти за какво е това? - питам го аз.
- За същото, за което и всички - свива рамене той.
Свири сигналът „Ставане“.
Деветдесетте и осем момчета свалят превръзките си и се изсипват от наровете на пода.
- Миене!
Всички смъкват от себе си пижамите с номерата, смачкват дрехите си, запокитват ги върху леглата си, събират се в тройна верига и зиморничаво се присвиват, чакайки да се отвори вратата - а после като бледа гъсеница започват да пълзят през санитарния блок.
Преминаваме по трима през душевата арка и мокри, голи, треперещи, се строяваме в залата. Тук освен нашата стотица има още две - групите на по-шлемите.
Покрай нашата тройна редица тежко пристъпва старшият ръководител. Очите му са толкова дълбоко потънали в отворите на Зевсовите очни ями, че изглежда, сякаш изобщо ги няма там, че маската е надяната върху пустотата. Той е нисък, но главата му е толкова дебела, огромна, че дори маската на Зевс се нахлузва върху нея с усилие; гласът, който изригва от нея, е нисък, тръбен, страшен.
- Боклуци! - дере се той. - Вие сте жалки боклуци! Дяволско семе! Имате късмет, че живеем в най-хуманната от държавите, иначе отдавна да са ви удушили всичките поред! С такива престъпници като вас в Индокитай не се церемонят! И само тук ви търпят!
Той вторачва кратерите на отсъстващите си очи към нашите стрелкащи се зеници и горко на онзи, чийто поглед улови.
- Всеки европеец има право на безсмъртие! - реве той. - Само затова сте още живи, гадини! Но ние сме ви подготвили нещо по-лошо от смъртта! Вие ще висите вечно тук, през целия си жалък безкраен живот ще висите тук! Вие, изроди, няма да изкупите вината си! Защото за всеки ден, който проведете тук, успявате да ги забъркате такива, че да останете още два дни тук!
Очите смукала се плъзгат от един възпитаник на друг. Зад старшия следват още двама ръководители, които биха били неразличими от него, ако не беше ръстът му.
- Шест-девет-едно - произнася Зевс, изведнъж спирайки на десет крачки от мен. - На възпитателни процедури.
- Слушам - клюмва Шестстотин деветдесет и първи.
Със своята покорност той може да заслужи малко снизхождение в стаите за събеседване -или пък не. Това е лотария, както и фактът, че сега са избрали за възпитателни процедури именно Шестстотин деветдесет и първи.
Докладват на старшия за всичките ни грехове и грешки и чул ги веднъж, той няма да забрави нито един от тях - никога. Той може да наказва сега Шестстотин деветдесет и първи за провинение, извършено тази нощ, или за грешка, допусната преди година. Или за нещо, което Шестстотин деветдесет и първи още не е направил. Всички ние сме виновни изначално, няма нужда ръководителят да търси повод, за да ни наказва.