- Отивай в стая „А“ - казва старшият.
И Шестстотин деветдесет и първи послушно се затътря към стаята за изтезания - сам, без никой да го съпровожда.
Старшият се приближава към мен; пред него се носи такава вълна от ужас, че коленете на съседите ми започват да треперят. Наистина да треперят. Знае ли той за онова, което говорих днес в стаята?
Аз самият също целият вибрирам. Чувствам как косъмчетата на врата ми се изправят. Искам да се скрия от старшия, да се дяна някъде, но не мога.
Срещу нас стои още една редица. В нея са петнайсетгодишните - пъпчиви, ръбести, с издути мускули и внезапно проточили се нагоре гръбначни стълбове, с противен къдрав мъх между краката.
И точно пред мен е той.
Петстотин и трети.
Не много висок сред своите дългурести връстници, но целият изтъкан от сплетени мускули и жили, стои леко встрани - неговите съседи се притискат към останалите само и само да са по-надалеч от него. Сякаш около Петстотин и трети има силово поле, отблъскващо останалите хора.
Големи зелени очи, леко сплескан нос, широка уста и твърди черни коси - във външността му няма нищо отвратително; странят от него не защото е уродлив. Трябва да се изучи лицето му, за да се разбере причината. Очите му са полузатворени, но си личи, че в тях тлее бяс. Носът му е счупен при бой - и Петстотин и трети не иска да го оправя. Устата му е голяма, хищна, устните са изпохапани. Косите му са късо подстригани, за да не могат да го хващат за тях. Раменете му са полегати - и той ги държи преднамерено ниско в някаква своя животинска стойка. Пристъпва от крак на крак, постоянно нащрек, сякаш нервният възел, в който е сплетено тялото му, през цялото време се опитва да се разплете, да се разгъне, да нанесе удар.
- Какво ме зяпащ момченце? - намига ми той. - Нави ли се?
Не чувам гласа му, но знам какво казва. Кръвта в ушите ми започва да бучи. Отмествам поглед - и се натъквам на старшия ръководител.
- Престъпници! - развиква се старшият, приближавайки се към мен. - Да пукнете, ето какво заслужавате всичките!
Петстотин и трети рано или късно ще се добере до мен. А тогава наистина по-добре да пукна.
- Ще ти хареса! - шепне Петстотин и трети иззад гърба на старшия ръководител.
- Но вместо да ви изтрепем, ние харчим за вас храна, вода, въздух! Даваме ви образование! Учим ви да оцелявате! Да се биете! Да понасяте болката! Набиваме в тъпите ви глави знания! Защо?!
Той се спира право пред мен. Черните отверстия се насочват към мен - не този, който стои в залата, треперейки, прикривайки се с длани, и гледа някъде в слънчевия сплит на старшия, а онзи, който седи, свил се, вътре в това момче и гледа през неговите зеници като през шпионката на врата.
- Защо? - прогърмява той в ушите ми. - Защо, Седемстотин и седемнайсети?!
Не осъзнавам веднага, че той иска отговор именно от мен. Значи са ме натопили... Едва успявам да преглътна - в устата ми е сухо, основата на езика ми се трие в гърлото.
- За... да... можем... някой... ден... да... си... платим. За... всичко... - процеждам думите една по една. - Да... изкупим. Вината.
Старшият ръководител мълчи, с тихо свистене изкарвайки въздуха през дупките в маската. Лицето на Зевс е парализирано, сякаш в момент на яростно изстъпление го е застигнал инсулт.
- Момченцеее... - съска зад гърба му Петстотин и трети, но старшият кой знае защо нищо не чува.
- А за какво ти е изобщо да изкупваш вината си? - пита ме старшият. По челото ми струи пот, а също и по гърба ми.
- За да...
- Ееее...
Не бива да се оплаквам на ръководителя. Този, който се оплаче, просто отлага разправата над себе си, но за тази отсрочка му се прибавят проценти болка и унижение. С крайчеца на окото си виждам как старшият се откъсва от мен за миг - хвърля зловещ поглед към Петстотин и трети и гнусното съскане замира. Отново насочва процепите си към мен.
-За да?!
- За да се махна оттук! За да се махна оттук някой ден. Където и да е!
Затварям устата си.
Очаквам шамар. Обиди. Чакам номера на стаята за събеседване, където ми е предписано да се явя, за да ми избият глупостта от главата, за да я изстискат в улея в пода. Но старшият не прави нищо.
Мълчанието се проточва. Потта пари очите ми. Не мога да се изтрия - ръцете ми са заети.
Най-накрая се решавам. Вирвам брадичка, готвейки се да се срещна с прорезите му...
Старшият си е отишъл. Тръгнал е нататък. Оставил ме е на мира.
- Глупости! Никой от вас няма да се махне оттук - никога! Много добре знаете, че има само един начин за това! Да си вземете изпитите! Да издържите изпитанията! Ако се провалите дори на един, ще останете да гниете тук вечно! - гласът му гърми вече някъде отстрани, отдалечавайки се.