Поглеждам към Петстотин и трети. Той се усмихва.
Показвам му среден пръст. Той разтяга широката си паст още по-широко.
И не ме изпуска от поглед, докато ръководителите не повеждат редиците ни в различни посоки - за да се облечем и да отидем на занятия. И когато вече тръгваме, той пак ме поглежда и намига.
Избрал ме е само защото на утринната проверка стоя срешу него.
Никой не може да ме защити от Петстотин и трети. Не стига че съм една глава по-нисък, но и той е по-шлям от мен с цели три години. А това е разлика, която по моите изчисления малко отстъпва на вечността.
Ръководителите не се намесват в тези дела, просто дават на онзи, който е по-шлям, хапчета за безгрижие - и това е всичко. Ако бях в нормална десетка, бих могъл да помоля някого за помощ... Макар че кой би се решил да се изправи против Петстотин и трети и неговите вампири?
Според Кодекса възпитаникът няма по-близки хора от другарите си по десетка - и не може да има. Но на Петстотин и трети вместо другари му е по-удобно да има роби и любовници, превръщайки едните в другите и обратно. Неговата десетка е бич божий.
Затова пък моята е сборище от доносници, мекотели и глупаци. Откакто се помня, винаги съм се старал да се държа по-надалеч от тях. Човек не бива да се доверява на дебилите, още по-опасно пък е, ако се довери на слабаците.
Ето го списъчето.
Трийсет и осми - излъскан красавец, малодушен къдрав ангел, момче играчка, изключително предпазлив, който заради своята красота и своята плашливост си плаща на онези от по-горните класове, които не взимат хапчета за безгрижие.
Сто петдесет и пети - дундест веселяк хулиган, предаващ другарите си за допълнителен час в кинозалата. Хванеш ли го - те уверява, че не е той, притиснеш ли го - кълне се, че са го заставили да стане предател с изтезания. Все лъже. Необходимо е време, за да се разбере - за това усмихнат хлапе всички хора на света освен него самия са глупави марионетки, които трябва да манипулира за свое удоволствие.
Триста и десети - сериозен здравеняк с премахнат праг на болката, разделящ света на две половини - тъмна и светла. На такъв не бива да се разказват никакви тайни - нали в тайна се пази само това, което по-добре да не се изважда на бял свят. А и не може един умен човек да вярва, че всяко нещо може да се сложи или в кутия с надпис „добро“, или в кутия с надпис „зло“.
Деветстотин - едър, навъсен, безсловесен дебелак. Той е по-висок от всички нас и дори от петнайсетгодишните, но при това е инертен до безумие - и на всичкото отгоре непоносима флегма. Да го накараш да свърши нещо, е абсолютно невъзможно, по-добре за нищо да не го молиш и нищо да не му предлагаш; в най-добрия случай няма да те разбере, в най-лошия ще те издъни.
Двеста и двайсети - червенокос и целият в лунички, с такова непринудено и добро лице, че ти се приисква незабавно да му се изповядаш. Той самият също е готов да сподели с всеки срещнат тайните си, и то такива, че просто да ги изслушаш докрай, означава да нарушиш правилата, а да му кимнеш съчувствено, ти гарантира да се обречеш на възпитателна беседа. И ето кое е странното - самият Двеста и двайсети никой не го е виждал със синини, макар че често го викат в стаите за събеседване. Затова пък онези, с които е откровеничил, наказанието ги застига неизбежно, макар и не веднага.
Седми е пухкав, бавно съобразяващ и ревльо. Никога не съм разговарял с него повече от минута - не ми стига търпение да дочакам отговора, а ако леко го притиснеш, веднага избухва в сълзи.
Петстотин осемдесет и четвърти - пъпчив стеснителен онанист, страдащ от преждевременен хормонален взрив.
Сто шейсет и трети - злобен дребосък, яростен побойник, вечно циркулиращ между стаите за събеседване и лазарета; не смел, а отчаяно безмозъчен, инат, непознаващ страха и незнаещ как се пише тази дума.
Седемстотин и седемнайсети. Е, това съм аз. Не достига един. Деветстотин и шести. Този същият, когото са го взели в гробницата.
- Тя не е престъпница - казва ми Деветстотин и шести.
- Кой? - питам го.
- Майка ми.
- Затваряй си плювалника! - удрям го в рамото.
- Ти си го затваряй!
- Млъквай, ти казвам! - Оглеждам се за провокатора Двеста и двайсети, който, наострил уши, се прокрадва към нас.
- Я се разкарай!
- Казвам ти... Според правилата...
Обръщам се с лице към Двеста и двайсети; той вече се е усмихнал широко, предвкусвайки. Макар и да знае, че съм го засякъл.
- Слушай! - Двеста и двайсети ми маха с ръка. - Щом си такъв женчо, че даже те е страх да слушаш за това, тогава се разкарай. Та какво казваше, Деветстотин и шести?