Седим в кинозалата. Последния час преди отбоя ни го оставят за лично време. Само този час може да се брои за някакво подобие на човешки живот. Един час в денонощието. Живеем двайсет и четири пъти по-малко от онези, които са на свобода. Макар че за това как съществуват те и че изобщо съществуват, можем да узнаем само от видяното в кинозалата. И разбира се, всичките ни сведения за жените също черпим от филмите. Малцина помнят живота си преди интерната - и със сигурност никой не съзнава това.
- Казвам ти, че майка ми е добър човек и тя не е виновна! - дудне Деветстотин и шести.
В кинозалата има сто места. Сто неудобни твърди кресла и сто мънички екрана. Никакви очила за обемно гледане, никаква пряка проекция в зениците. Това, което виждащ може да го види всеки.
Веднъж на десет дни довеждат стотицата ни тук преди отбой, за да можем да си отдъхнем културно. Всеки филм от плейлистата продължава поне два часа; за да узнаем как завършва историята, трябва да чакаме десет дни - и през това време да не извършим нито едно нарушение.
На стоте екранчета има сто различни движещи се картинки. Всеки си избира видео по вкуса. Някои гледат за рицари, други - за космоса, трети - хрониките на европейската революция през двайсет и втори век; повечето се увличат по екшьните. Но всякакви боклуци тук са деликатес, а самото идване в кинозалата е малко чудо. Това навярно е единственият избор, който ни дават да направим в интерната. Да решиш сам какво видео да гледаш е все едно да си поръчваш сънищата.
Но дори и такава разходка на свобода, веднъж на десет дни, е възможна само на къса каишка; из залата се разхождат ръководителите и надзъртат в нашите сънища иззад гърбовете ни. Може би това не е никакъв избор, а поредната проверка за благонадеждност
Вляво от мен седи Деветстотин и шести. Както винаги.
Каня се да му кажа нещо. Да направя признание.
„Мисля да избягам оттук. Не искаш ли заедно с мен?“ - репетирам наум.
Поглеждам го под око и мълча.
„Нека да се ометем оттук... Сам няма да успея, а двамата...“ Хапя си бузата. Не мога. Искам да му се доверя и не мога. Извръгцам се от него и се вторачвам в екрана.
Пред мен има сграда с плосък покрив. Тя цялата е съставена от паралелепипеди и кубове и изобщо не прилича на приказните къщички от сладките детски анимации. Прости строги форми, светлобежови еднотипни стени... Но на мен, кой знае защо, ми се струва страшно уютна - може би заради огромните прозорци или работата е в дъсчената кафява веранда с навес, която я обкръжава по периметъра. Въпреки привидната й праволинейност, ъгловатостта й, тя ме примамва. Тази сграда е уютна за живеене - и поради това е жива.
Пред нея има поддържана морава. В подрязаната трева стоят два забавни едноместни хамака - яйцевидните плетени кресла са окачени на дълги извити крачета, люлеят се в такт. В единия има мъж с платнени панталони и ленена риза, ветрецът разрошва пшеничните му коси, димът от ръчно свитата му цигара се вие тънко и се размива от поривите на вятъра. В другия седи, свила зашрелите си крака, млада жена с лека бяла рокля, пийва си от чаша бледо вино и почуква нещо в малка джаджа - старинен телефон.
В този малък свят са само двамата, но се усеща присъствието и на още някого. Внимателният зрител, задържал на стопкадър панорамата, ще забележи захвърлено в тревата колело, твърде малко както за пушещия мъж, така и за девойката с телефона. Ако увеличиш изображението, ще забележиш на входа детски сандали. И още - до жената в креслото яйце седи малко пухкаво бяло мече. На един от кадрите, ако се загледа човек, може даже да различи сребърните очи яшдки върху учудената муцунка. Мечето не се движи - това не е електронен домашен любимец, а просто мека играчка. И поради това е още по-странно, че девойката се е отместила заради него, за да може мечето също да седи в креслото, и че го е покрила с ръка като живо, вземайки го под уютната си защита.
Тихо свири някаква музика - струни и звънчета. Вятърът причесва тревата с невидими пръсти, люлее пашкулите на креслата.
Това е самото начало на „И глухите ще чуят“, старинен филм за европейската гражданска война от деветдесет и седма година. Всеки момент ще разрушат къщата, направена от кубове, ще изнасилят девойката и ще я приковат с пирони към верандата, а после ще изпепелят всичко. Мъжът, закъснял с един ден да се прибере вкъщи, за този един ден ще се лиши от целия си живот, ще бъде въвлечен във войната и ще започне да убива хора, докато не се добере до онези, които са унищожили неговия свят.