Издържал съм само веднъж до финалните надписи на „Глухите“, затова пък първите минути съм ги гледал безброй пъти. За мен това е ритуал - всяко посещение на кинозалата непременно започва с „Глухите“, а едва след това си избирам нещо за развлечение.
Винаги спирам времето за тази щастлива двойка две секунди, преди в края на алеята да се появяват натрапниците и пет секунди, преди да започне да бучи тревожната мелодия, анонсираща предстоящата разправа. Не защото по такъв начин се опитвам да спася девойката с бялата рокля или нейния дом - та аз вече съм на дванайсет и отдавна знам всичко за това как е устроен животът Не. А просто защото нататък не ми е интересно; когато вместо струните зазвучи натрапливото нервно барабанене, „Глухите“ се превръщат в обикновена праведна касапница, в един от стоте хиляди екшьна, от които се състои плейлистата на нашата кинозала.
Разглеждам падналото настрани малко колело, убеждавам се за пореден път, че обувките на верандата могат да бъдат единствено детски; опитвам се да разбера откъде жената в бяло има такъв пиетет към мечето играчка - може би защото то е пълномощен посланик в това кресло на някого другиш, жив, любим? И разбирам, че са изрязали нещо важно от филма. Разбира се, досещам се какво е.
Почти цялото видео в плейлистата, освен няколко древни анимационни филмчета, е за герои и борба, за войни и революции. Ръководителите казват, че това е педашгично - та нали от нас възпитават воини. Но често се случва, докато гледаш филма, изведнъж да изгубиш сюжетната линия, да се объркаш. Сякаш на хората във филма им се е случило нещо, за което са забравили да кажат на зрителите. Аз не съм единственият, който забелязва, че от филмите са изчезнали сцени, но всички продължават да гледат. В края на краищата нали най-важното са битките и преследванията, приключенията; това, заради което всичките идват в кинозалата, не са го пипали!
По стоте екрана около мен се носят нанякъде примигващи полицейски коли, оковани в броня коне, уцелени самолети, моторни лодки, космически совалки, ревящи бойни слонове, хора със смокинги и окървавени военни униформи, кораби с платна, реактивни глайдери... Цялата история на човечеството се носи от нищото към нищото през дим и пламъци.
На моя екран има стопкадър. Къща от кубове, кресла пашкули, цигарен дим, лека рокля, бяло мече със сребърни очи.
А на екрана на Деветстотин и шести - захвърлено в тревата колело, детски сандали на кафявата веранда, огромни прозорци.
Хоризонтът ни е еднакъв - извивките на изумрудените тоскански хълмове под небесната лазур, вретената на кипариси, разпадащи се параклиси от жълт камък. Бежовата къща с дъсчената веранда се намира край Флоренция преди четиристотин години.
Ние не обсъждаме защо веднъж на всеки десет дни сядаме един до друг с него и преди да се заемем с прилежно гледане на филми за войни и революции, си пускаме „Глухите“ и извъртяваме заедно първите минути - до онзи момент, в който утихват струните и звънчетата. Това е нашият заговор. Свързва ни обет за мълчание.
И изведнъж, моля ви се: „Майка ми е добър човек, не е виновна!“. На глас?! Та тук е пълно с доносници! Ще ни разобличат! Ще ни издадат!
- Млъкни, ти казвам! - Блъскам Деветстотин и шести в гърдите. - На всички майките им са престъпници, а твоята не?!
- А аз какво общо имам с вас! Моята майка е честен човек!
- Разбира се! - горещо го поддържа Двеста и двайсети. - Точно така й кажи!
- И ще й кажа!
- О, майната ви на всичките!
Изскачам от креслото си и си тръгвам, бесен на този нещастен идиот. Щом е толкова смел, нека си разгалва душата пред червенокосия доносник, все ми е едно. Каквото можех - най-равих, нямам намерение да загазвам и аз заради неговия инат!
Какво друго мога да направя?
Нищо!
- Сам си си виновен! - крещя на Деветстотин и шести, когато ръководителите го мъкнат -съпротивляващ се, почервенял - към гробницата. - Дебил!
Останалите гледат безмълвно.
Всеки ден търся очите му в столовата, в строя. Забавям ход, когато минавам покрай стаите за събеседване. Вслушвам се в нощите - току-виж чуя стъпките му в коридора, току-виж го пуснали? Не ми се спи.
- Ще избягам оттук - чувам веднъж собствения си глас.
- Мълчи и спи. Оттук не може да се избяга - шепне ми Триста и девети, здравенякът с черно-бялото зрение.
- А аз пък ще избягам!
- Не говори така. Нали знаещ че ако ни чуят... - боботи захарното серафимче Трийсет и осми.
- Нека ни чуят. Не ми пука.
- Ти какво?! Забрави ли какво направиха с Деветстотин и шести?! Взеха го в гробницата! -Трийсет и осми е пресипнал от страх.
Искам да кажа „Аз нямам нищо общо“ или „Аз го предупреждавах!“, но вместо това изричам нещо съвсем друго: