- Е, и какво?
- Та него още не са го пуснали оттам... А колко време мина!
- Деветстотин и шести не се е канел да бяга никъде! - вмята подлецът Двеста и двайсети. - Него за друго го отведоха! Той говореше за родителите си. Сам го чух!
Не му стига Деветстотин и шести. Издал е един, сега иска да използва тази история като стръв за останалите.
- И какво разказа? - изграчва някой от съседната десетка.
- Млъквай, Двеста и двайсети! Какво значение има какво там е казал! - Стискам юмруци.
- Няма да млъкна! Няма да млъкна!
- Заради теб ще си изпатим всичките, гнидо! - подвиквам му шепнешком. - Стига разговори за родители!
- А на теб не ти ли се иска да знаеш къде са сега твоите? - подканва ме той. - Как вървят нещата им?
- Ни най-малко! Аз просто искам да избягам оттук и това е всичко. А вие останете да изгниете тук! И всяка нощ да се свивате от страх в леглото!
- Нека да спим, а? - моли примирително Трийсет и осми. - И без това не ни е останало почти никакво време до събуждането.
Двеста и двайсети удовлетворено замълчава. Моето изказване му е напълно достатъчно за тлъст сочен донос. Искам да му разбия носа, искам да му изтръгна ръката, искам да крещи и да моли да го пусна, искам да му избия зъбите. Отдавна вече го искам - и нищо не правя аз, страхливецът.
- Хайде, хайде! Млъкни вече, Седемстотин и седемнайсети. А ако те наистина чуват всичко? - обажда се ушатият и пъпчасал Петстотин осемдесет и четвърти, за всеки случай без да сваля превръзката си.
- Ти млъкни! Бъзльо! - крещя му аз. - А не те ли е страх, че ще видят как си пипаш...
Вратата се отваря. С всички сили, почти на глас, се моля това да е Деветстотин и шести.
„Мисля да избягам оттук. Не искаш ли заедно с мен?“
Използвам всяка възможност. Опитвам се да се измъквам от занятията, правя се на болен, по няколко пъти на нощ ходя до тоалетната - само и само да мина сам по коридора, да се вглеждам, да се вслушвам.
Бели гладки стени, редица бели врати без дръжки, натрапчива бяла светлина от тавана. Коридорът няма край - той завива и от двете страни се скрива в самия себе си; отворът се скрива зад завоя. Ако продължиш напред, попадаш там, откъдето си тръгнал. Геометрия.
Таванът не само свети, но и гледа. Той целият е наблюдателна система с хиляди очи, но зениците им не се виждат, те от край до край са забулени с млечнобяло. Заради тази белота не знаеш дали в момента те гледат, затова се налага да се държиш така, сякаш винаги те наблюдават.
Няма къде да се скриеш. Тук няма странични коридори, няма тъмни ъгли, няма изобщо никакви ъгли, няма извивки, няма дори ниши, в които да можеш да се вмъкнеш. Няма прозорци. Нито един прозорец. Знам за прозорците от филмите.
От интерната няма изход. Това е пространство, затворено като яйце.
Тук има само три етажа, свързани помежду си чрез асансьор с три бутона. И всеки от трите етажа изглежда по същия начин като този. На първия етаж са яслите, където държат най-дребните, на втория са малките, до единайсет години, и на третия са най-шлемите - от дванайсетгодишни до края.
Всичките врати в кръглия коридор са еднакви и нито на една от тях няма надписи. На третия етаж те са трийсет. С течение на времето се научаваш да запомняш коя къде е.
Четири спални помещения, санитарен блок, зала за събрания, девет учебни стаи, четири спортни зали, вратата към стаите за събеседване, спалното помещение на ръководителите и кабинетът на старшия ръководител, кинозалата, пет ринга, столовата, асансьорът.
Обхождам вратите една по една, броейки за хиляден път, за да се убедя - те наистина са трийсет, нищо не съм пропуснал.
Спомням си как търсех изход оттук, когато бях съвсем малък; картата на първия етаж е запечатана в зеницата ми, толкова често съм я рисувал и разглеждал. Същите трийсет врати: три спални помещения, спалното на ръководителите, кабинетът на старшия, санитарният блок, залата за събрания, трите спортни зали, игровата зала, петте ринга, десетте учебни стаи, кинозалата, вратата към стаите за събеседване, столовата, асансьорът.
Нито една от вратите не води навън. Помня, че когато бях малък, си мислех, че изходът от интерната трябва да е някъде на втория или третия етаж. Когато попораснах и ме преместиха на втория, ми оставаше само третият. Сега, когато живея на третия, ми се струва, че навярно просто лошо съм търсил на първите два етажа.
Нас от самото начало ни приучват към мисълта, че оттук няма изход! Но трябва да има! Нали малките отнякъде ги докарват!
Търпеливо обхождам врата след врата; на занятията оглеждам аудиториите и ринговете. Всички стени са гладки и херметични; ако ги търкаш достатъчно енергично, започват да изхвърлят искри при допир.