Извикват ме в стаята за събеседване. Интересуват се защо се държа така, увличат се и ми чупят безименния пръст на лявата ръка. Болката е адска; пръстът стърчи, огънат в обратната посока. Гледам го и много добре разбирам, че сега трябва да ме изпратят в лазарета. Добре; така мога да попадна на втория етаж и да го проверя отново.
- Какво търсиш? - пита ме ръководителят.
- Изход - казвам аз.
Той се смее.
Когато живеех на първия, момчетата преди заспиване си шепнеха, че интернатът е закопан на дълбочина няколко километра, че се намира в бункер, разположен в гранитен масив. Че ние сме единствените, които сме оцелели от ядрена война, и че ние сме надеждата на човечеството. Други се кълняха, че сме на борда на ракета, изпратена извън пределите на Слънчевата система, и трябва да станем първите колонисти, които ще се заселят на Тау Кит. Разбираемо - били сме на по пет-шест години. Ръководителите тогава директно ни казваха, че сме измет и престъпници, че са ни заврели в това прокълнато яйце, защото за нас няма друго място на Земята, но когато си на шест години, всяка приказка е по-хубава от такава истина.
Към десетгодишна възраст вече никой не го вълнуваше къде е интернатът, а към дванайсет вече на никого не му пукаше, че не ни очаква велика съдба и изобщо нямаме никакво предназначение. Не беше много ясно само защо изобщо трябва да научаваме подробности за някакъв външен свят, да изучаваме неговата история и география, да се запознаваме с културата му и с физическите закони, щом не планират никога да ни пуснат в този свят. Сигурно за да сме наясно от какво ни лишават.
Но аз нямаше да имам нищо против да седя тук и цяла вечност, ако на утринната проверка не се бях оказал срещу Петстотин и трети. Такива подробности понякога развалят цялата шибана космическа хармония.
Вторият етаж.
Същите глухи стени, същите безлични врати. Стенейки заради счупения си пръст, обхождам врата след врата. Ринговете, класните стаи, медиатеката; всичко от бяло по-бяло както навсякъде. Нищичко.
Явявам се в лазарета; лекарят, изглежда, е на обход. Вратата към кабинета му е открехната.
Обикновено пациентите нямат достъп дотам; такъв шанс не е за изпускане. След секундно колебание се вмъквам вътре - и се оказвам в просторно помещение; пулт, легло, блещукащи холограми на органи върху поставки. Стерилно и скучно. В другия край на помещението -още една врата, също отворена.
И там...
Вървя напред, чувайки как се ускорява сърцето ми и се забавя времето. От отвора се разнася глас, но аз продължавам да крача, без да се боя, че ще бъда разкрит. Адреналинът ме прави да се чувствам, сякаш времето се забавя, като на кино е.
- Как се получи така? - Нечий глас скърца недоволно, ръждиво.
- Забравихме го... - Басът на старшия ръководител.
- Забравихте го?
- Оставихме го твърде дълго.
Не разбирам за какво си говорят и не ми е интересно. Единственото, което привлича вниманието ми, е изплуващият в отвора на вратата огромен, заемащ цялата стена на стаята, в която си говорят двамата...
Прозорец.
Единственият прозорец в целия интернат.
Задържам дъха си, прокрадвам се толкова близо до вратата, колкото мога... И за пръв път поглеждам навън.
Поне сега знам, че не сме на борда на междугалактически кораб и не сме в гранитен саркофаг...
Зад прозореца се вижда могъщ град, град с хиляди и хиляди грандиозни кули, стълбове, които стоят върху невероятно далечната земя и се губят нагоре в безкрайно далечните небеса. Град за милиарди хора.
Кулите ми изглеждат на мен, хлебарката, микроба, като краката на невъобразимо огромни човешки същества, атланти, нагазили до колене в облаците и крепящи на гърбовете си небосвода. Това е най-великата гледка от всички, които съществуват; аз, разбира се, никога не бих могъл да си представя нещо толкова величествено.
Къде ти - не бих могъл да си представя просто, че на света може да съществува толкова много място!
Правя най-разтърсващото географско откритие на всички времена и народи.
За мен това е по-важно, отколкото за Галилей - да предположи, че Земята е кръгла, а за Магелан - да докаже това. По-важно, отколкото да се убедя, че не сме сами във вселената.
Моето откритие е, че извън интерната наистина има цял един свят! Намерих изход! Има къде да избягам!
- Ти какво - не си затворил вратата?
Дърпам се - хващат ме за косата.
- Дай го тук.
Вмъкват ме вътре. Успявам да видя: маса, на която лежи масивен продълговат пакет с цип - старшият ръководител веднага го скрива зад себе си; куп инструменти; нашият лекар с толкова уморено и изпълнено с погнуса лице, че младостта не му отива; и рамката с дръжка на прозореца.