- Какво си изгубил тук, пале?!
- Търся лекаря... Ето...
Старшият ръководител ме хваща за пръста, който му показвам, сякаш е пропуск или защитен амулет, и го дърпа с такава сила, че от очите ми изскачат звезди. Просвам се на пода, задъхвайки се от болка.
- Забрави за това, ясно ли е? Забрави за всичко, което тук...
Аз не мога да отговоря - отчаяно се старая да си поема дъх.
- Ясно ли е?! Ясно ли ти е, твар?!
- А какво... - Болката ми, кипящо олово, прелива в ярост. - А какво ще ми направите?! Какво ще ми направите?! А?! - изкрегцявам му в отговор. - Какво?!
Черните очни ябълки се взират вътре в мен.
- Не тук - казва лекарят.
- Нищо няма да ми направите! - Аз се въртя като пумпал. - Така или иначе ще избягаме оттук! - Пропълзявам между краката на старшия и избягвам през кабинета край треперещите пациенти в коридора.
Нося се към асансьора, влитам в него, натискам всички бутони едновременно - изведнъж си спомням как преди сто години, в детството ми, съм чул приказката, че в интерната има и нулев етаж, през който пристигат новаците. Уж като натиснеш всички бутони и ги държиш определено време, ще те откарат или нагоре, или надолу - на това тайнствено равнище...
Вратите се затварят, асансьорът тръгва нанякъде.
Ако нулевият етаж не съществува, край с мен.
Когато крилата се разтварят, не мога да определя на кой етаж съм се озовал. Бели стени, бял таван... В коридора няма никого. Озъбвайки се, тръгвам напред покрай затворените врати, търся поне една отворена.
Най-накрая - процеп. Гмуркам се през него, без да разбирам още къде съм попаднал, притискам се край стената, пълзя по нея. Защо не ме гонят? Старшият ръководител за нищо на света няма да ми прости тази проява... Няма да ми прости, че съм намерил прозореца и съм погледнал през него, че съм узнал за изхода.
Оглеждам се.
В кинозалата съм. Тя е съвсем празна и светлината е мътна - всички сега са на занятия. Бавно пропълзявам през редовете, добирам се до далечния ъгъл, изкарвам на екрана плейлиста, избирам „Глухите“.
Пускам го от самото начало.
Тресе ме. За да се сгрея, качвам краката си на седалката, опирам брадичка в коленете си.
Надписите.
Седя върху нагретите дъски на верандата, до мен има чифт детски сандали; през полуотвореното крило на прозореца виждам истинска жива котка - дебела, бяло-рижа. Бризът поклаща пашкулите на креслата, в които с гръб към мен седят двама души - мъж и жена. Във въздуха за миг се появява синя струйка дим и веднага изчезва, размазана от вятъра.
Гледам колелото си, което съм захвърлил в тревата, след като съм се накарал. По хромирания лъщящ звънец пълзят мравки. Слънцето се спуска зад зеления хълм, увенчан със стара църква, и на прощаване ми целува ръцете.
Хубаво ми е, спокойно и удивително мирно. На мястото си съм.
- Нека да се ометем оттук... Сам няма да успея, а двамата... - казвам на Деветстотин и шести.
Той не отговаря.
Въздухът около мен става лепкав, плътен като вода и сякаш го изпълва като мастилото на сепия мътното усещане за надигаща се беда.
„Глухите“ свирят с тревожната мелодия. Същият този план - краят на алеята...
Нещастието надвисва като препълнено виме над къщата от кубове, притиска със своите набъбнали цицки и мен, и седящите в креслата; скоро ще започнем да смучем отровата му. Но аз се правя, сякаш това не се случва сега, не с нас, не с мен. Натискам видеото на пауза, спирам времето, за да предотвратя непредотвратимото.
- Е, какво, глист? - чувам зад гърба си.
Петстотин и трети! Неговият глас! Няма нужда да се обръщам, за да разбера кой говори с мен. Затова, вместо да губя време в излишни движения, веднага се хвърлям напред. Не успявам.
Лакътят му се сключва около шията ми. Той ме дърпа назад и нагоре, изтръгва ме от моето гнездо, душейки ме, и ме прехвърля на задната редица. Извивам се, опитвам се да се освободя - но жилестите му ръце са като каменни, не мога да разкъсам обхваналия ме катинар.
- Да не си посмял! Да не си посмял! Аз... Аз.. Аз... фффсичко ще им разажаааа...
Размятам крака с надеждата да се хвана все за нещо, да намеря някаква опора...
- А ти какво си мислиш... Че те не знаят? - казва Петстотин и трети в шията ми. Изсмива се дрезгаво - Ххххх... - и продължава да ме души; диханието му гъделичка тила ми. Опитвам се да нанасям удари назад, но той ме държи някак хитро и все не мога да го уцеля; а дори и да го уцелех, заедно с въздуха са си отишли и всичките ми сили, ударът би бил слаб като насън.