- На мен... ми заръчаха... да те накажа...
Със свободната си ръка напипва копчето на панталона ми, къса го, сваля панталоните ми надолу - до коленете. До гърба ми се допира нещо малко, твърдо, отвратително. Той се е надървил!
Долу в корема ми нещо противно ме гъделичка. Аз сега... Не, не бива, не... Аз...
- Махай се! Махай се! Чуваш ли?!
И в този момент коленете ми се заливат от нещо горещо. Застивам от ужас и от срам.
- Ти какво, напика ли се?! Ах ти, лайненце! Напика ли се?!
Хватката му отслабва. Възползвам се от това, извъртам го, удрям с пръсти в очите му, опитвам се да избягам - но той се справя с погнусата си, събаря ме на пода, в прохода между седалките, притиска ме под себе си...
Очите му са полузатворени, устата му е озъбена, виждам процепите между зъбите му...
- Е хайде... Опитай да ме удариш.. Момченце...
И в този момент правя единственото, което мога да направя в тази хлъзгава животинска борба.
Отчаяно се хвърлям нагоре и се впивам в ухото му. Драскам със зъби по потните му коси, по кожата, стискам челюстта си, напъвам се; нещо хрущи, пари, къса се!
- Гадост! Пусни ме! Гадина! Аааа!!!
Петстотин и трети, извън себе си от болка и страх, ме отблъсква и аз се откъсвам от него -с нещо меко и горещо в устата си; той притиска с длан кървавата дупка върху главата си. Усещам в устата си солен вкус и още нещо, непознато; тя е препълнена, всеки момент ще повърна. Изпълзявам, скачам на крака, в движение измъквам от устата си ухото - сдъвкан лигав хрущял - кой знае защо го стискам в ръката си и се омитам, омитам се с всички сили от проклетата кинозала.
-Гаааад! Изрооод!
Стоя в белия коридор без ъгли и изход; в ръката ми е гадният ми трофей, полусмъкнатите ми панталони са опикани. От тавана сляпо ме гледа всевиждащото око. Когато ме убиват, то дори няма да мигне.
Ще избягам оттук или ще умра.
Ще избягам оттук. Ще избягам.
Глава V
СВЕТОВЪРТЕЖ
Комуникаторът пиука едва чуто, но аз подкачам до тавана. Повикване!
Няма значение дали спиш, или си в бордея, или на операционната маса - когато дойде повикване за рейд, си длъжен да се ометеш от мястото за минута. Една минута е напълно достатъчна, особено ако си легнал да спиш облечен.
И ако не си пил преди лягане.
Сякаш са изсмукали цялото сиво вещество от главата ми, а вместо него вътре са налели гъста морска вода и са пуснали рибки. Сега задачата ми е да не разбия този проклет аквариум.
Не знам колко съм проспал, но явно това време е било недостатъчно за черния ми дроб. Три четвърти от организма ми са текила. В устата ми е кисело. Черепът ми наистина е като стъклен и всички външни звуци го драскат като пирони. Рибките в главата ми не се чувстват много добре, стремят се да се изтръгнат на свобода.
На дъното на аквариума се е утаила мътилката на недовършения кошмар. Не помня какво съм сънувал, но настроението ми е възможно най-мрачно.
За да изтрезнея, се ухапвам по ръката.
Онези, които закъснеят, ги очаква дисциплинарен трибунал. Но каквото и наказание да ни определи той, никой от нас дори не си и помисля да напусне Фалангата. Почти никой. Работата не е в парите - редовите щурмоваци не ги глезят особено. Но се опитай да назовеш друга работа, която би могла да стане по същия начин смисъл на живота ти. А в един безкраен живот има особен дефицит на смисъл. На Земята, бутайки се с лакти, кретат във вечността цял трилион души и повечето не могат да се похвалят, че правят нещо полезно -всичко полезно вече е било направено преди триста години. Но за това, което вършим ние, ще има търсене винаги. Не, такава работа не е за зарязване. Пък и няма да ни позволят да се откажем от нея.
На комуникатора светят координатите на мястото, където сме длъжни да се озовем след час. Кулата „Хиперборея“. Никога не съм я чувал. И кой знае къде се намира. Дали ще стигна навреме...
Измъквам от шкафа раницата с комплект униформа, прехвърлям там маската и шокъра - и това е всичко, готов съм. Ще си намъкна черното, когато наближа, няма защо преждевременно да нервирам жителите.
От раницата ухае на рози - в моята пералня кой знае защо ароматизират дрехите с тази гадост. При това не на всички, а само на „любимите клиенти“. А естествено, съм от любимите - на мен ми се налага да се пера при тях ежедневно. Да смъквам от униформата чуждата кръв, урина, пот, повръщано. Колко пъти съм ги молил да минават без този розов аромат, но явно системата не може да се промени.
Затова винаги се явявам на работа, ухаещ като педал. Добре, че Даниел се пере в същата пералня, така че и той ухае на розички, а никой от нашите не би тръгнал да се шегува с Даниел за това.