Вливам се в хилядоглавото човешко стадо, което бавно тече към транспортния хьб. В кулата „Наваха“, където се намира моята дупка, е разположен един от главните терминали на скоростните влакове. Поради тази причина всъщност и съм я избрал - минута в асансьора и си на гарата. Още половин час - и инжектираш на някого акселератор. Всичко е по график.
Аз по принцип съм практичен тип.
Хората се вливат в гърлото на главния вход, промъкват се в разпределителя и се блъскат там, докато не намерят своя гейт - и едва след като дочакат реда си в опашката за качване, най-накрая се настаняват из вагоните на скоростните влакове, за да се разпръснат който закъдето е. Блъсканицата вътре в хьба е кошмарна. Конструкцията е измислена великолепно - архитектите явно са се вдъхновявали от образа на касапница. За мен - с моята любов към тълпата и с измъчващите се рибки - това сега е точно каквото е необходимо, за да ме изкара окончателно от равновесие.
Кой е моят гейт? Какъв е този влак? Каква е посоката? Какво сънувах?
- Даниел! - казвам в комуникатора. Мълчание. Едно, две, три...
- Какво?! - пита пресипнало изкривената муцуна от екрана. - Четири през ногцга е!
- Успа ли се?! - отговарям също толкова пресипнало. - Виж си комуникатора! Повикване!
- Какво повикване, мамка му?!
- Кулата „Хиперборея“! Спешно!
- Почакай... - Той пъшка съсредоточено, отмятайки получените съобщения. - В колко пристигна при теб?
- Преди петнайсет минути!
- При мен няма нищо.
- Тоест?
- Никъде не са ме викали.
- Шегуваш ли се?
- Нали ти казвам: при мен няма нищо.
- Добре. Аз... Ще попитам Ел. Извинявай, че те събудих...
Преди да прекъснем връзката, мълчим още няколко секунди. Даниел ме гледа с подозрение от китката ми. В очите му няма никаква сънливост. Аз също се разсънвам.
Ние сме звено. Едно семейство. Единен организъм. Той е юмрукът, Ел - мозъкът, аз -глътката... Останалите са ръце, крака, сърце, стомах, всичко такова. Винаги заедно. На всички рейдове, на всички операции. Съставът на звеното не се променя, освен ако някого не го вкарат в болница. И освен ако...
Но Даниел е наред. Наред е! От къде на къде ще го отстраняват? Може би в предишния рейд ги е забъркал някакви? Как да знам какво им се е случило, когато аз обработвах младите майки?
И все пак това е като ампутация. Даниел е наш, а ние - негови. Не ни трябват никакви чужди хора в звеното. Не искам вместо юмрук да ни изпратят някакъв боклук! Достатъчен ми е и онзи пъпчив хлапак на мястото на Базил.
- Ел! - казвам по комуникатора. Звеневият също не отговаря веднага.
- Какво ти става? - Гласът е недоволен, дрезгав от съня.
- С мен всичко е прекрасно с изключение на това, че си нямам никаква представа къде е тази ваша шибана „Хиперборея“. Къде ще се срещнем? И какво става с Даниел?
- Какво става с Даниел? - повтаря тъпо Ел.
- Аз теб те питам какво става! Защо са го снели от рейда? Нещо сериозно ли е?
- Нямам никаква представа. Вчера разговаряхме. Почакай... От какъв рейд?
- В „Хиперборея“! Къде си ти изобщо? - Опитвам се да видя какво има там зад гърба на Ел.
- Пак ли си се напил?! - изведнъж изкрегцява той.
- Какво?
- Пак ли си се напил, казвам?! Каква „Хиперборея“?! Какъв рейд, мамка му?! Какво се хилиш? Лягай да спиш!
Той прекъсва връзката.
Спирам се - но тълпата продължава да ме носи напред, към гърлото на главния вход. Хубаво, покорно се оставям на реката от човешка кайма да ме влачи нататък - сега нямам сили да се съпротивявам. Опитвам се да разбера мога ли да изпълня заповедта на Ел и да заспя обратно в онзи свят, в който никъде не са ме повикали.
Проверявам комуникатора. Съобщението за рейда си е на мястото, координатите са си същите. Рибките в аквариума започват да нервничат. Изглежда, ситуацията е малко по-сложна, отколкото му се струва на Ел. Не е просто алкохолен делириум.
Тълпата продължава да се блъска в гърлото на транспортния хьб. Озовал се вътре, в огромното помещение под екрана купол (най-шлямото рекламно табло в Европа!), монолитният кипящ поток се разбива на стотина ручейчета, всяко от които се устремява към своя гейт. Мотрисите се приближават към стените на кръглата кула на няколко равнища по допирателната. Прозрачни като спринцовки, влаковете се спират, натъпкват се с части от тълпата и отлитат в тъмнината.
Кой гейт е моят? Къде отивам? Кой ме е повикал?
Играта на теченията ме занася в средата на това море; попадам в някаква мъртва точка, където престават да ме тикат и побутват сърдито, да ме ръгат с лакти и да ме мъкнат нанякъде, оставят ме сам със себе си лениво да изтрезнявам.