И в този момент осъзнавам окончателно - нито Даниел, нито Ел са ги повикали някъде. И всички останали от нашите продължават да похъркват в леглата си. Това е мой личен рейд. Задачата на господин Шрайер. Първата операция, която трябва да командвам сам. Шансът да стана човек. Такъв шанс може би се дава веднъж в живота.
- Време! - казвам на комуникатора. Той ми отговаря, че е останал половин час.
- Маршрут към кулата „Хиперборея“!
На един от рейдовете имаше такъв случай: докато Ел разпитваше някакви майки, ми се наложи да успокоявам разплакано момиченце на три шдинки. Нямах си никаква представа какво да правя с тази маймунка. Добре че в ръцете ми попадна играчката й: куп оплетени проходи, наподобяващи изкормени черва; в единия край - зайче с клюмнали уши; в другия -къщичка със светещи прозорци. „Помогни на изгубилото се зайче да намери пътя към дома“. Лабиринт. Трябва да преведе с пръст по екрана проклетият заек до проклетата къща. Според мен - нормално развлечение, но то просто хипнотизира момиченцето, така че то спря да пречи на Ел да инжектира на майка й старост.
Помогни на изгубилото се зайче да намери пътя от хьба до кулата „Хиперборея“, Господи.
- Гейт седемдесет и едно, тръгване на влака след четири минути.
Дявол знае през какъв интервал минават. Ако закъснея, мога да закъснея завинаги.
Озъртам се наоколо, търсейки светещите цифри 71. И в този момент се сривам...
Докато гледах вътре в себе си, всичко беше горе-долу нормално, но достатъчно е да погледна навън, и веднага ме връхлита паниката. По челото ми избива едра пот.
Глъчката на тълпата, която до този момент беше приглушен фон, нараства до пълната си мощ - чудовищен несъгласуван оркестър от сто хиляди инструмента, всеки от които ревниво и упорито свири своя собствена мелодия.
Над главата ми е куполният екран. Красив младеж ми предлага да вгради комуникатор от ново поколение направо в мозъка ми. Не стига че екранът е с размерите на футболно игрище, но и младежът го заема целия. Косите му са като въжета, през зениците му може да мине влак. Става ми страшно.
- Stay intouch^! - Гледайки от небето, той спуска към мен показалеца си.
Това навярно е алюзия за онази дотегнала дори на мас маркетинга фреска, в която Бог протяга ръка на човека; Микеланджело като че ли? Но на мен ми се струва, че този архангел с прекрасно лице се опитва да ме размаже като дървеница. Свивам глава между раменете, замижавам.
Смачкан, аз съм в самия център на половинкилометров клокочещ котел; около мен се въртят в хоровод сто хиляди души. Цифрите над гейтовете се плъзгат от местата си и се въртят в кръг: 71, 72, 73, 77, 80, 85, 89, 90, 9299, 10012391, 923364567, слепват се, превръщайки се в едно невиждано огромно число, в името на безкрайността.
Трябва да скоча от тази проклета въртележка!
Трябва да се взема в ръце! Да разпоря тълпата!
- Три минути до тръгването на влака.
Този влак е последният! Не бива да закъснявам за него.
Затварям очи и си представям, че стоя до кръста в зелената трева.
Вдишване... Издишване...
А после тръгвам напосоки към челюстта на някого, друг отхвърлям встрани, вклинявам се с лакти между телата - те отначало се напрягат, но после омекват, а аз, напротив, заяквам, втвърдявам се, заоравам през тълпата, блъскам, тъпча, разбутвам...
- Направете път, твари!
- Полиция!
- Пропуснете го, той е ненормален...
- Какво правите?!
- Сега ще ти...
- Това е клаустрофобия! Той има пристъп, и жена ми има клаустрофобия, аз знам...
- Я се разкарай! - крещя му.
В началото просто се нося напред, без да си давам сметка къде отивам. В един момент пред мен се мярка 71 и аз се насилвам да се фокусирам върху тези цифри, но някой ме хваща за яката, опитва се да ме задържи, и отново ги губя. След две секунди стъпвам върху лицето му. То е меко.
Аз съм малко кълбо. Трябва да попадна в клетката с цифри 71, тогава печеля, а играта е ва банк, заложено е всичко. Почти съм се влял в нужния поток, но някой ме удря в слънчевия сплит и дяволската рулетка се завърта отново.
Хората полепват по мен, увисват на ръцете си, вкопчват се в краката ми, навират устни в лицето ми - отнемат ми въздуха, тикат очи към моите, искат да се отъркат в мен и с душите си, защото вече не е възможно да приближат още повече телата си.
- Пропуснете ме! Пропуснете ме! Пуснете ме!!! - крещя аз. Замижавам и тръгвам върху чуждите обувки - бавно, сякаш съм в басейн и вървя под водата.
- Трийсет секунди до тръгването.
Комуникаторът вероятно ме е предупреждавал, че времето изтича, но писъкът му се е изгубил сред хора на тълпата, на която съм смазвал краката.