Пред мен има отвор.
Гейт! Вече няма значение кой точно е.
През стената се вижда как от тъмнината долита и застива пред вратите влак - осветена епруветка.
- Направееете път!
Стъклената вътрешност на вагоните се пълни с тъмна човешка маса като с живак. На вратата има блъсканица. Съдбата ми казва с доброжелателен механичен глас:
- Влакът тръгва. Моля, отдръпнете се от вагона.
- Не напирайте! Така или иначе няма да влязат всички! - писка някаква бабичка.
- Я се разкарай!
Хващам възмутената жена за китката и я отблъсквам встрани, а самият аз се хвърлям напред през вече затварящите се крила на вратата.
Промъквам се вътре! На целия вагон ще му се наложи да издиша, да се намери място за мен. Пътниците мълчат и търпят. Останали са добри хора на света.
И така, без въздух, ние се отправяме към пустотата.
Сега вече мога да обърна внимание на вътрешните си органи. Да размърдам сплесканите си черва. Да разлепя слепилите се мехове на белите дробове, да им върна ритъма. Да обуздая галопиращото си сърце. Това не е лесно - вагонът е натъпкан до пръсване. За да не притеснявам всичките тези самаряни, притискам чело към черното стъкло и поглеждам навън.
Влакът като прозрачна вена се точи от пулсиращото сърце на хьба към неведомите крайници на спящия титан и ние, като капсула с вирус, летим по неговите вени, носим се да заразим далечните небостъргачи със своята форма на живот.
Този образ ме успокоява. Успокоявам дишането си и солената слюнка престава да се точи в устата ми. Гаденето изчезва.
Но накъде отивам?
Рулетката се е завъртяла, но нямам представа в кое квадратче съм се оказал.
- Какъв е този маршрут? - обръщам се аз към съседа си, трийсетгодишен брадатко с виолетово сако. - Кой беше този гейт?
Всички ние изглеждаме трийсетгодишни освен онези, които се правят да изглеждат по-млади.
- Седемдесет и втори - отговаря онзи.
Така значи.
Сгрешил съм платформата. Сбъркал съм „Ориент Експрес“ с влака за Освиенцим. Трябваше да се вслушам, когато съдбата ме съветваше да се отдръпна от вагона.
Следващата спирка може да бъде къде ли не - на двеста или на триста километра оттук.
Влаковете са напълно автоматични и не могат да бъдат спрени. Докато стигна до най-близката станция, изчакам обратния влак и се върна в хьба... Ако закъснея, ще започнат без мен. Помня думите на Шрайер: Петстотин и трети ще бъде там. Ако не се явя, командването ще бъде прехвърлено на него и той няма да пропусне шанса си. А аз ще си остана да лежа доживот в малката си стая с изглед към потъпканата ми детска мечта.
Изглежда, съм заседнал в момента, в който са ми съобщили, че не съм се качил на правилния влак; стоя в стопкадър, зяпнал с отворена уста брадатия. Той отначало се опитва да се преструва, че това е нещо нормално, но после не издържа:
- Искате ли нещо?
- Много красиво сако - казвам му разсеяно. - Да не говорим за брадата.
Той повдига вежди.
Докато се добера до „Хиперборея“, операцията ще е приключила; ако там са само двама, на звеното едва ли ще му трябват повече от десет минути.
В тази история има и нещо по-лошо от пропуснатите възможности за издигане в кариерата или за разрешаване на жилищния проблем. Петстотин и трети ще реши, че аз просто съм се уплашил да се видя с него. Че просто съм избягал.
- А на теб ризата ти е отлична. И носът ти е приятен. Такава римска гърбавина... - изрича замислено брадатият. - Супер.
- Това е счупване - машинално отговарям аз.
Как е по-добре да се представиш пред онзи, който ти е доверил секретна мисия - като идиот или страхливец? Труден избор.
Влакът се носи, гмурва се между размазаните кули. Таблото показва скорост 413 километра в час.
- Изглежда мъжествено - кима виолетовият с уважение. - А аз си направих белези.
- Белези?
- На гърдите и на бицепсите. Засега спрях дотук, макар че имах и други идеи. Слушай, а колко струва да се оформи носът така?
- Направиха ми го безплатно. С връзки - шегувам се аз.
- Извадил си късмет. А аз вложих цяло състояние. Все ми предлагаха обемна татуировка, но това отдавна не е на мода. А правенето на белези се завръща.
- Имам някои познати, на които ще им бъде много приятно да чуят това.
- Наистина ли? Правенето на белези е чист секс. Толкова е първобитно.
Задача. Дадено е: шибаният влак се носи в неправилната посока с 413 километра в час. Въпрос: на какво разстояние съм потънал в задника, докато брадатият е казвал „Правенето на белези е чист секс“? Решение: трябва да се раздели четиристотин и тринайсет на шейсет (да узнаем колко изминава влакът за една минута), а после още на двайсет (защото на брадатия му е отнело около три секунди, за да произнесе тази мисъл). Отговор: около триста метра. И докато съм си казвал „около триста метра“, съм потънал с още около триста.