Нарекох Градините на Ешер резерват, но това не е истина. Освен висящите портокалови дървета в това място няма нищо забележително. Хората тук са също толкова безгрижни, весели и искрени, както и навсякъде. Точно такива, каквито е редно да бъдат гражданите на една утопична държава.
Защото Европа си е Утопия. Доста по-прекрасна и величествена, отколкото са смеели да си въобразяват Мор и Кампанела. Просто всяка Утопия си има своите задни улички. При Томас Мор процъфтяването на идеалната държава е било обезпечено от работата на каторжници - както и при другаря Сталин.
А на мен ми се е замъглил погледът - през цялото време на къси прибежки, през цялото време по задните улички на тази утопия, по сервизните й коридори, и отдавна не обръщам внимание на фасадите. А тях ги има, тези фасади, и в жълтите уютни прозорчета усмихващи се хора се прегръщат и пият чай.
Това е мой проблем. Мой, а не техен.
- Патрик! Хвърляй вече, де!
В ръката ми е жълтият диск. Не знам колко е продължил моят стопкадър. Запращам диска към блондинката - твърде високо. Джулия подскача - улавя и се кикоти.
- Какво е това?! - Надя притиска ушите си.
Чува се някакъв зловещ механичен вой. Тревога?! Помещението се наводнява с ослепителна бяла светлина - сякаш се е скъсала дига, удържала сиянието на свръхнова звезда.
- Внимание! Всички почиващи си спешно да се съберат при западния изход. В зданието е открита бомба!
И веднага иззад огледалата изскачат хора в тъмносиня полицейска униформа - шлемове, жилетки, пистолети в ръцете. Пускат от някакви кутии ниски кръгли апарати, наподобяващи домашни чистачи, и те се понасят по тревата, фучейки, търсят нещо...
- Всички да тръгнат към западния изход! Бързо!
Щастието и покоят са смачкани и разкъсани. Воят на сирените дърпа хората за яките, блъска ги в гърбовете, слива ги в едно лепкаво кълбо, като че ли са късчета пластилин, и ги търкулва на запад.
Само че аз не бива там. Не бива там.
Трябва да остана при моя изход - източния. Тук сега ще дойде влакът ми!
Надя и приятелите й се сливат с разноцветния пластилин, преди да успея да им кажа „Довиждане!“.
- Какво се е случило? - питам аз полицая, който подкарва тълпата.
- Към западния изход! - крещи ми той.
Лицето му е опръскано с пот. Личи се, че това не е учение, страх го е.
Издърпвам от раницата маската на Аполон, тикам я в лицето му. Нямаме удостоверения, но маската върши по-добра работа от всякакви книжа. Никой, освен Безсмъртен, не би
посмял да носи такава. И полицаят знае това.
- Предупреждение за атентат... Заплахи. Партията на живота... Тези гадини. Казали са, че ще разбият Градините на Ешер на пух и прах... Моля, към западния изход... Евакуация.
- На мисия съм. Трябва да изчакам влака тук...
- Влаковете са спрени, докато не намерим бомбата. Моля ви... Всеки момент тук може... Разбирате ли?!
Партията на живота. Преминали са от думи към дела. Можеше да се очаква.
Тези овчарски кучета с пагони вече почти са изгонили всички в далечния ъгъл. А ако терористът е в тълпата? Ако бомбата е у него? Що за глупости?!
Искам да кажа това на полицая, но се запъвам насред думата. Той няма да ме послуша, а и нищо не зависи от него. Освен това аз не спасявам света тук, имам си своя работа. Малко по-скромно.
- Нужен ми е транспорт! - Хващам го за врата. - Какъвто и да е!
Изведнъж забелязвам отворен аерошлюз, а в отвора - прилепнал към външната стена на кулата полицейски турболет. Оттам и се изсипват те. Ето, това е шансът ми.
- Марш! - давам команда на себе си.
Пускам го и тръгвам към аерошлюза. В движение си слагам маската. Вече ме няма, вместо мен е Аполон. Главата ми олеква, мускулите ми пеят като натъпкани със стероиди. Някои смятат, че носим маските заради анонимността. Глупости. Най-важното, което дават те, е свободата.
При вида на Аполон полицаите отстъпват и някак настръхват. Отношенията ни с тях са сложни, но сега не е време за церемонии.
- Забрави за смъртта!
- Какво има? - Срещу мен, повдигайки забралото на шлема си, крачи внушителен здравеняк. Старшият навярно.
- Трябва да попадна спешно в кулата „Хиперборея“
- Отказано - възразява той през амбразурата на шлема. - Имаме спецоперация.
- А аз имам поръчение от министъра. Заради вашия бардак всичко и без това е на ръба на провала.
- Изключено.
Тогава правя изненадващ ход - хващам го за китката и тикам в ръката му скенера.
-Ей!
Звъни камбанката.
- Константин Райфърт Дванайсет Те - определя скенерът, преди Константин Райфърт Дванайсет Те да успее да се окопити. - Не е регистрирана бременност.