Здравенякът отръпва ръката си и отстъпва от мен, като пребледнява толкова рязко, сякаш съм му прерязал врата.
- Чуй ме, Райфърт - казвам му аз, - откарай ме до „Хиперборея“ и ще забравя името ти. Продължиш ли да се инатиш, утре спокойно може да не ходиш на работа.
- За какъв се мислиш! - ръмжи той. - Вашите няма да бъдат вечно министри.
- Напротив - уверявам го аз. - Нали ние сме Безсмъртни.
Той мълчи известно време и демонстративно скърца със зъби, но аз разбирам - това е за маскировка, за да не се чува тихото хрущене, с което съм му строшил гръбнака.
- Добре... Дотам и обратно.
Със стената се скачва още един такъв апарат - рамка с четири винтови турбини и капсула с пътници. Но вместо полиция през отвора на шлюза скача някаква мадама с надпис „Преса“, плътно залепен върху щръкналия й бюст.
Скривам се във вътрешността на капсулата. Не обичам такива кучки.
- Та вие тук правите шоу, а не спецоперация!
- Обществеността има право да знае истината - отговаря Райфърт с нечии чужди думи.
Усмихвам се, но Аполон не ме издава.
Райфърт също се вмъква вътре, вратата изсъсква и турболетът се откъсва от кулата. Полицаят сваля шлема от кръглата си потна глава и го оставя на пода. Моряшка подстрижка, свински очички и втора брадичка. Налице е затлъстяване на главния мозък и неконтролируемо деление на клетките на мускулната тъкан.
Той улавя погледа ми и го разчита. Полицейски рефлекси.
- Не ме гледай така - казвам на Райфърт. - Може и да съм ти спасил живота. Сега като вземе да гръмне...
Може би след минута портокалите в тревата, жълтият диск за хвърляне и девойката Надя ще се превърнат в същото такова небитие като тосканските хълмове. Ще научим от новините.
„Октаедър“ се отдалечава като огромен шахматен топ, други фигури небостъргачи излизат на преден план и закриват осмоъгълната кула с преобърнати градини. Турболетът, леко поклащайки се, се гмурва в отворите между стълбовете. Райфърт кара сам.
Въздухът е пуст. Освен полицията и спешна помощ не е разрешено на никого да лети. За всички останали е общественият транспорт - влаковете и асансьорите, и придвижване строго по осите на координатната система. Само за тези скапаняци светът е наистина триизмерен.
- Вие тук не си ли пускате „Полетът на валкириите“? - интересувам се аз със завист.
- Я се разкарай, умник... - озъбва ми се дръвникът.
- Аз бих си пускал.
- А аз бих те... - Той изсумтява нещо неразбираемо, вероятно груба казармена рима. Великодушно не се опитвам да уточня какво има предвид.
Повикването все още мига върху комуникатора. Закъснявам, но изглежда, там са решили да не започват без мен. Чувствам, че отново съм намерил изгубения пулт на моя живот. Всичко отново е под контрол. Всичко е под контрол.
- Гадове - мърмори под носа си Райфърт.
- А сега за кого?
- За Партията на живота. Ако това е истина... Те прекрачват всякакви граници. И за какво?!
- Ти какво, никога ли не си виждал агитките им? Животът е неприкосновен, правото за продължаване на рода е свещено, човекът без деца не е човек, бла-бла-бла, отменете Закона за Избора.
- А пренаселването?
- Тези типове не ги интересува пренаселването. Не им пука за икономиката, екологията, енергетиката. Момчетата просто гумите ги стягат, а момичетата кипят от хормони, това е цялата истина. Не искат да мислят за бъдещето. Добре че ни има нас. Ние мислим вместо тях.
- Но атентат?! Нали животът е неприкосновен!
- Не се учудвам - казвам. - Те стават все по-нагли с всеки изминал ден. Сигурен съм, че имат теоретици, които за нула време ще докажат, че за да се спасят милиони хора, е необходимо да се пожертват няколко хиляди.
- Ама че животни! - Той се изплюва.
- Нищо. Рано или късно ще се доберем до тях. Такива винаги има за какво да ги хванеш.
Райфърт мълчи, съсредоточен върху пилотирането. После изведнъж изтърсва:
- Слушай... Винаги съм искал да попитам... Как ги намирате? Нарушителите?
Свивам рамене:
- Ти просто се дръж добре и няма да ти се наложи да мислиш за това.
- Просто ми е интересно - престорено се прозява той.
- Разбира се.
Докато говоря, усещам как косъмчетата на врата ми се изправят. Хищнически инстинкт. Чувствам клиента. Но няма време, а и няма къде да дяна чучелото му.
- Ето я, показа се. - Райфърт кима към изникнала от нощния мрак двукилометрова колона. - Готви се да се ометеш
„Хиперборея“ изглежда странно: прилича повече от всичко на древен панелен блок, който заради някаква генетична болест не е престанал да расте вече няколко века. Облицована е отвън с нещо, подобно на плочки, и цялата е разделена на малки равнища етажи с прозорци. И вероятно има хиляда такива етажа. Уродливо здание.