Отвън е рецепцията на някаква нищожна фирмичка. Таванът е на височина най-мнош два и двайсет, иска ми се да се приведа. Неприятно ярко осветление, напомнящо ми за стаята ми в интерната. Масата на секретарката с патосен и незапомнящ се лоштип - гербове, вензел, злато, и всичко това напечатано на евтин етикет. Масичка с прашна икебана, около нея -продънени раздрънкани дивани за посетителите.
Аншлаг. Нито едно свободно място. На диваните, плътно натъпкани, седят чакащи. Бих могъл да се зарадвам за фирмата - с какъв ажиотаж се ползват неизвестните й услуги! - ако секретарката не лежеше под масата с парцал в устата. И ако гостите не си приличаха като братя близнаци. Помежду си и всичките - с Аполон Белведерски.
Черни безформени дрехи, вдигнати качулки. На краката - тежки бутонки. Ръцете -издраскани, някои от тях - в ръкавици.
Срещу мен има девет чифта очи. Погледите са студени, пронизващо режещи. Двама се вдигат като пружини с ръце в джобовете. Явно тук никой не ме познава по лице... освен един. Кой от тях ли е?
Двамата започват да ме заобикалят отстрани. Преди да се е получила конфузна ситуация, казвам:
- Забрави за смъртта.
Те застиват, чакайки.
Пъхам ръка в раницата, вадя маската, надявам си я. Аз не съм от техния екип; а може би те са от различни екипи и са събрани тук за тази една-единствена операция. В маската ме разпознават. Но дали ще ми се подчиняват?
- Забрави за смъртта - сливат се в един деветте гласа.
Тръпки по кожата. И усещането, че аз съм важен детайл, който не е достигал на този безотказен, сглобен и смазан механизъм. Сега със сочно щракане съм застанал на мястото си и машината е заработила, оживяла е. Може би напразно съм мислел, че Базил е незаменим. Аз съм отсечена глава, която веднага щом са поднесли към чуждо тяло, е сраснала с раменете. Ние всички сме части от едно голямо цяло, части от някакъв мъдър и безкрайно могъщ свръхорганизъм. И всички ние сме заменими. В това е нашата сила.
- Доложете - строго нареждам аз, оглеждайки новото си звено.
Ако съм на точното място, ако това е същата онази операция, то те чакат командира си. Тогава ще рапортуват кратко и ясно, а няма да ме вземат на подбив.
А това ще значи също, че един от тях е мой враг. Орган, поразен от рак. Но кой? Без биопсия не може да се определи.
В течение ли е изобщо Петстотин и трети за чий заместник са го назначили в този рейд? Очаквал ли е нашата среща така, както я очаквах аз? Поставили ли са му същото условие: или аз, или той? Или за него появата ми е изненада?
А може би не ме е познал за тази половин минута, в която се занимавах с маската?
Ще го помня цял живот, но и той едва ли ще успее да ме забрави. Оттогава съм се променил, но за всеки от нас има хора, които ще познаем и след сто години във всякакъв грим.
- Пристигнахме преди половин час - боботи някакъв здравеняк. - Рокамора е на това ниво, на половин километър оттук. Решихме да не започваме без вас. Имаме наблюдение там. Камери. Онези нищо не подозират.
Не е Петстотин и трети. Не е неговият ръст, не е неговата интонация. Не е неговата аура.
Кимам. Поне сега знам със сигурност къде съм дошъл и защо.
- По двама!
- По двама! - изревава здравенякът.
В нашето звено аз повтарям командите на Ел - защото съм дясната му ръка. Но Петстотин и трети, макар че ми е обещан като заместник в този рейд, мълчи - вместо него се обажда тази горила. Би трябвало да се запозная с тях, но няма време.
Останалите мигом се строяват в къса колона. Очаквах, че Петстотин и трети ще се издаде със своята ленивост, преднамерена важност - как така той ще се подчинява на мен! - но никой от звеното не се издава с нищо.
- Бегом.
- Бегом!
Отваря се врата и ние нахлуваме в склад, пълен със загърнати в калъфи неведоми стоки. Комуникаторът се обажда, задавайки посоката. Още една врата - удар! - и ние вече сме в някаква кантора. С писъци отскачат девойки с делови костюми. От мястото си се надига охранител с униформа - крачещият вдясно от мен гигант покрива лицето му с облечената си в ръкавица длан и го отхвърля обратно в креслото. Стигаме до директорския кабинет. Напред, уверено казва комуникаторът. Нахлуваме, без встъпление изхвърляме в коридора стопанина - тлъст тип с пърхот по раменете; зад гърба му има перде. По-нататък е стаята за отдих - разпънат диван, календар с триизмерни цици, стенен шкаф.
- Шкафът.
Разглобяват го на части за секунда и половина; зад него има закачалка с посипани с пърхот костюми - врата. Отново коридорче, необитаемо и тъмно, по което минават вяли миризливи течения; таванът е на два метра височина, Даниел би заседнал тук. Някъде далеч отпред блещука светодиод - единственият на десетки метри разстояние.