Тичаме по коридора - синхронно пристъпваща с бутонки адска стоножка - докато комуникаторът не ни казва да се спрем при купчина вехтории. Врати, врати, врати - и всички различни: малки, големи, метални, пластмасови, облепени с някакви лица и политически стикери.
Скелет на велотренажор, счупени столове, женски манекен с шапка. Комуникаторът смята, че сме пристигнали.
- Тук.
Врата, облицована с раздрана изкуствена кожа. Бутон на звънец, празна закачалка, огледало в гравирана рамка. Един от нашите залепва върху шпионката на вратата черна лента. Отвътре се носи приглушено бърборене. Предварително изпитвам към стопаните на този куб класова омраза.
- Щурм - прошепвам.
Шокърите са приготвени. Включваме фенерите. Оглеждам своите. Търся под маските зелени очи. Не намирам - в процепите има само сенки, само пустота. Под моята собствена маска също е пустота.
Разбиваме вратата и нахлуваме като вихър!
- Забрави за смъртта!
- Забрави за смъртта!!!
Това не е куб, а истински апартамент. Ние сме в хола, от който няколко врати водят към различни стаи. Половината от помещението е изпълнена с проекция на новинарската емисия; пред очите на кореспондента - пустиня, мъртва напукана земя, шайка мръсни дрипльовци на допотопни каруци. Някакви червени знамена...
- Тези хора са доведени до отчаяние! - казва репортерът.
Никой не го слуша - холът е празен. Звеното се разпръсква по останалите стаи. Аз оставам на входа.
- Намерих ги!
-Да!
- Дайте ги тук! - извиквам им.
Измъкват от тоалетната мъж със свалени панталони, а от спалнята - сънена девойка в пижама. Наистина си личи коремът й - не се набива на очи, но за професионалист е очевидно. Слагат двамата на колене насред антрето.
Рокамора не прилича на терорист и не прилича на снимката си. Говори се, че умело използва силиконови импланти и грим - за четвърт час може да си спретне ново лице. Затова всички системи за разпознаване удрят на камък при него. Кестеняв, съвсем млад тип със сресани назад вълнисти коси, тънка основа на носа, едра, но не тежка брадичка. Дявол знае дали носът и устните му са си неговите; но в чертите му - привлекателни, волеви - виждам нещо неуловимо познато. Той сякаш прилича на някого, когото познавам - но не мога да разбера на кого, а и сходството ми се изплъзва.
Момичето му има светлоруси коси до раменете, скосен бретон. Съвсем слаба и с тясна пижама. Очите й са светло, светло кафяви, тънки вежди, вдигнати в различни посоки, тушът й е потекъл. Първото, което ми идва наум - крехкост. Такава навярно е опасно да я докоснеш - да не се счупи. И тя също ми се струва странно, рязко, неочаквано - позната. Вероятно просто дежавю. Няма значение.
Така.
Сега те по някакъв начин трябва да бъдат убити.
- Какво става? - възмущава се младежът, напъвайки се да повдигне вежди. - Това е частна собственост! Какво право...
Някак естествено се възмущава. Актьор!
Девойката просто мълчи, напълно вцепенена, държи се с ръце за корема.
- Ще повикам полиция! Ще повикам...
Един от нашите го удря със замах с опакото на дланта по бузата и Рокамора млъква, хванал се за челюстта.
- Име! - крещя аз.
- Волф... Волфганг Цвибел.
Рокамора ли е? Или комуникаторът ни е отвел не при когото трябва? Хващам го за ръката, ухапвам със скенера кожата му. Камбанка.
- Няма съответствие в базата данни - казва скенерът със съвсем обичаен тон, сякаш сега се случва нещо напълно нормално.
- Какъв си ти? - питам аз. - Мамка ти, ДНК-то ти го няма в базата. Как си го направил?!
- Волфганг Цвибел - повтаря младежът с достойнство. - Нямам представа какво й е на вашата машинка, но аз нямам нищо общо с това.
- Добре. Да проверим твоята мадмоазел! - Тикам скенера към девойката. Дзън-дзън.
- Анели Валин Двайсет и едно Пе - откликва приборът. - Не е регистрирана бременност.
- Хормонален фон? - Улавям погледа й, не й давам да го скрие.
- Хорионичният шнадотропин е повишен. Прогестеронът е повишен. Естрогенът е повишен. Положителен резултат. Регистрирана е бременност - произнася присъдата си скенерът.
Тук би трябвало да се използва и ултразвук, но аз не разполагам с него. Нито пък останалите. Девойката се дърпа, но я притискат към пода.
На автопилот. Ние действаме като екип, като едно цяло, като идеален механизъм; може би Петстотин и трети не е тук? Може би просто са ме предизвикали чрез него, знаейки, че няма да поискам да му отстъпя нищо - дори качулката на палача?
- Защо не си ми казала нищо? - ахва дрезгаво Цвибел-Рокамора.