- И аз го знам много добре, ясно ли е?!
- Какво... Какво означава всичко това. - Цвибел кой знае защо се заема да си закопчава панталоните. - „Да приключваме“? Вие разбирате ли какво говорите?
- Не бива така да се вълнуваш - потупвам го аз по рамото. - Това е само шегичка.
Той като че ли се справя с панталоните си.
- Ставай! - Хващам го под мишницата. - Ще се поразходим.
- Къде го водите?! - крещи девойката, опитвайки се да се изправи.
Една от маските я изритва в корема и тя се задавя с въпросите си. Това е излишно, казвам си. Девойката в корема - това е излишно.
- Аз сам ще направя всичко? - изкрегцявам на маските. - Не се бъркайте!
Извеждам го в тъмния коридор, през който сме дошли в апартамента. Хлопвам входната врата, която по чудо все още се държи на пантите си след нашето нахлуване.
- Вие не можете! Нямате право!
- До стената! С лице към стената!
- Защо? Това не е по Кодекса! - увещава ме Цвибел, но послушно се долепя до стената.
Така. Сякаш като не го гледам в очите, е по-лесно.
- Млъквай! Мислиш ли, че не знам кой си ти?! Кодексът не е за такива като теб!
Той мълчи.
А сега какво? Да го удуша? Да го съборя на пода, да сключа пръсти около врата му и да стискам, стискам, докато не му строша гръкляна, да го притисна с цялата тежест на тялото си, за да не се измъкне изпод мен, докато се гърчи и задъхва, докато рита конвулсивно с крака?
Поглеждам ръцете си.
Замахвам и го удрям в ухото. Цвибел пада на пода, после не без усилия застава на четири крака, най-накрая се обляга с гръб към стената. Не прави никакъв опит да се съпротивява. Мамка му.
- И какво знаеш за мен? - най-накрая казва той с някакъв друг глас - чужд, уморен.
- Всичко, Рокамора. Намерихме те.
Той ме поглежда отдолу нагоре - изучаващо, замислено.
- Искам да се предам на полицията - спокойно изрича най-накрая.
Мълча - секунда, пет, десет.
- Искам да повикате тук полицията!
Поклащам глава:
- Съжалявам.
- Аз съм издирван. За залавянето ми е обявена награда. Всеки, който може да ме задържи, е длъжен...
- Ти какво, не разбираш ли? - прекъсвам го аз.
Той млъква по средата на думата, вглежда се в лицето ми, пребледнява.
- Така... Значи всичко това е сериозно? Те са решили да ме убият?
Не отговарям.
- Е, и как... Как възнамеряваш да го направиш?
И аз самият не знам.
- Какво безумие... - Той клати глава, кой знае защо се усмихва. Аз също се усмихвам.
Дикторът зад вратата изведнъж повишава глас, започва да говори ясно и отчетливо:
- Преди много векове са им отнели надеждата за промени! Но сега хората са разбрали, че повече не могат да се примиряват с това!!! Те се вдигат на борба със същото това знаме, което се е развявало тук преди четиристотин години!!!
Гръмкостта сякаш нараства с всяка следваща дума. Какво става, по дяволите?! Оглушали ли са те там? Какво интересно има в този шибан репортаж от шибания трети свят?
- ЩЕ СЕ ВЪРНЕМ КЪМ ДОКУМЕНТАЛНОТО ВИДЕО ОТ РУСИЯ СЛЕД НЯКОЛКО МИНУТИ! СПЕШНО СЪОБЩЕНИЕ!
- крещи водещият право в ухото ми; на онези в апартамента от това би трябвало да им се спукат тъпанчетата.
- В ГРАДИНИТЕ НА ЕТТТЕР ТЪРСЯТ БОМБА!
Струва ми се, че в промеждутъците между думите му до мен долита още нещо... Поти неразличимия шум от някаква суматоха... Мяукане...
- ЗАПЛАХАТА ЗА УНИЩОЖАВАНЕТО НА ЗНАМЕНИТИТЕ ГРАДИНИ ЗАЕДНО С ВСИЧКИТЕ ИМ ПОСЕТИТЕЛИ ДОЙДЕ ПРЕДИ ЧАС! - Писък. - КЪМ ПОСЛАНИЕТО БЕШЕ ПРИКРЕПЕН ТАКА НАРЕЧЕНИЯТ МАНИФЕСТ НА ЖИВОТА, КОЕТО ПОДСКАЗВА, ЧЕ ВИНАТА Е НА...
Писък. Ясно съм чул писък.
- На жертвените агнета - усмихва се Рокамора.
- НА ТЕРОРИСТИЧНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ПАРТИЯТА НА ЖИВОТА!
- заглушава го дикторът.
- Млъквай!
- СЕГА В ГРАДИНИТЕ СЕ НАМИРАТ НЯКОЛКО ХИЛЯДИ ДУШИ! ЗАПОЧНАТА Е ЕВАКУАЦИЯ, НО МНОЗИНА ВСЕ ОЩЕ СА В СМЪРТНА ОПАСНОСТ!
- Моля ви! - Тънко момичешко гласче. И накъсано хлипане. - Мол...
- Чу ли? - надига се Рокамора.
- ПО ТОКУ-ЩО ПОЛУЧЕНА ИНФОРМАЦИЯ ТЕРОРИСТИТЕ ИСКАТ ОТМЯНА НА ЗАКОНА ЗА ИЗБОРА!
Стон. Сподавен, наподобяващмучене. И кикот.
- Какво става там?! Какво става?! - Рокамора се опитва да се надигне и веднага получава ъперкът по брадичката. - Главорези! Вие какво...
- Седи, гадино! Седи!!!
Оставям го проснат в нокаут, дърпам дръжката на вратата, блъскам самата врата...
Кръг от черни фигури. В кръга - девойка. Гола, бяла.
Сложили са я на колене. Ръцете и са извити зад гърба и завързани. Навели са я напред с буза, опряна в пода. Пижамата й е разкъсана, захвърлена, върху нея има яркочервени петна. Зъбите й са впити във войнишки колан, който е прекаран като мундщук през отворената й уста. И тя мучи - отчаяно; само че нищо не се разбира.