- Какво направи? - слисано ме пита здравенякът, дясната ми ръка в звеното. - Какво направи, а?
Тикнах шокъра в шията на гадината, натиснах здравата и задържах дългичко. Ето какво направих. И повторих.
Петстотин и трети се гърчи на пода. Цялата му маска е покрита с повръщано, през процепите се виждат подбелените му очи. За пръв път от толкова години отново го поглеждам в очите - а той не може да ме погледне в отговор. Изритвам го в корема.
- Аз съм командирът тук, ясно ли е? Аз съм звеневи! Тази гадина не ми се подчини!
И вкарвам, вкарвам въздух в гърдите си. Опитвам се да се надишам. Спомням си, че оставих навън Рокамора със строшена челюст.
- Не пипайте мадамата! Аз с нея сам... Ясно ли е? Сам! Ей сега, само...
Рокамора се е свестил и се занимава с един парцал, лежащ до входа. Дори не ми обръща внимание, когато се появявам в коридора.
- Какво си забравил там?
Той измъква ръката си от парцала и се озовавам срещу делото на пистолет. Ето това не отива на един юрист.
- Какво става с нея?
- Спокойно... Момчетата малко се поразпасаха, но сега всичко е под контрол. Протягам напред дланта си и кимам към пистолета. - Истински ли е?
- Млъквай - шепне ми той. - Ако кажеш още нещо, край с теб.
Гмурвам се под дулото, вкопчвам се в китката му, извивам я. Изстрел? Не, тишина; после желязото пада на пода с глух удар. Отблъсвам Рокамора, вдигам пистолета. Няма надпис, няма сериен номер. Изглежда хилаво, като самоделна изработка. А този дебил дори не е свалил предпазителя. Браво.
- Подарък за теб. - Рокамора диша тежко, надигайки се от пода. - С пистолет ще ти бъде по-лесно...
- Кое ще ми бъде по-лесно?
- Всичко. Натисни спусъка... Много лесна работа. Ти нали не искаше да се цапаш... Само се отдалечи на две-три крачки... Да не се опръскаш...
- Нищо... - Щракам предпазителя. - Аз може да се опръскам, затова пък светът ще стане по-чист.
- По-чист... Ти самият вярваш ли в това? - Той се усмихва накриво.
- Ти си убиец. Всички вие сте убийци. Твоите гадини са минирали Градините на Ешер...
- Не ме разсмивай! Няма никаква бомба! - той се отдръпва от мен като от побъркан. -Макар че те, разбира се, ще я намерят... Но естествено, ще успеят да я обезвредят.
- Какво?!
- Твоите господари разиграват мношходова комбинация! - Той сега се смее злобно и насила.
- Моите господари?
- Нима не разбираш? Всичко това е заради мен.
- Разбира се!
- Дори ако ме убият Безсмъртните, пак ще има скандал. Журналистите ще надушат. По новините ще покажат първо мои речи, а след това мен в чувал. Правозащитниците ще ви разкатаят. На изборите партийката ви ще закъса. Може би дори ще се наложи да се откажете от министерството... Проблем. Трябва да се направи нещо.
- Трябва - съгласявам се аз, протягам ръката с пистолета и го допирам до челото му.
- И ето че Партията на живота ви се притичва на помощ! Два часа, преди да се погрижите за мен по време на рейд, приятелите ми - сякаш са знаели! - скриват бомба в тези чудесни градини. За да попадне в една и съща новинарска емисия с вестта за смъртта ми. Защото, първо, тогава се получава, че все едно съм си я заслужил. И второ, за какво повече да ги съжаляваме тези гадини? Както те с нас, така и ние с тях! Нали?!
- Шибан параноик...
- „Параноя“, крещи марионетката, на която са разказали за кукления театър.
Отваря се вратата, в коридора се появява здравенякът.
- Всичко наред ли е? Охо...
- Слушай - казвам му аз, без да отпускам пистолета. - Взимай останалите и се разотивайте. А аз тук ще оправя всичко. Това не ви засяга. Не знам какви ви ги е наговорил безухият... И да, вземете тази мърша с вас.
През вратата надниква още една маска.
- Нека да те подсигуряваме - упорства здравенякът.
- Омитайте се, казах! - изкрегцявам аз. - По-живо! Това си е мой скали, ясно ли е? И никой
няма да си го присвои - нито ти, нито безухият боклук!
- Какъв скали? С никого не съм се разбирал за такова нещо - оплаква се някой иззад широкия гръб на горилата.
- Ами чудесно! - избухва здравенякът - И майната ти! Взимаме Артуро и се омитаме! Нека този психопат сам се оправя тук!
Те изнасят своя - и мой - Артуро. Той виси като огромна мазна кукла от ръцете им, пръстите му се влачат по пода, дюкянът му е разкопчан, изпод маската му се точи паяжина от слюнка, мирише на кисело.
Рокамора следи всичко безмълвно, без да помръдва. Дулото е притиснато към челото му.
Процесията се отдалечава и се скрива зад ъгъла.
- Защо? - пита ме Рокамора.
- Не мога, когато ме гледат.
- Слушай... Това наистина не сме ние. Помисли сам... Партията на живота - и масово убийство... Та това завинаги ще ни... дискредитира. И аз самият колко пъти съм казвал на нашите... Партията на живота - да убива... Това не е партия, а някакъв оксиморон... Аз никога... - реди той.