- Не ми пука за твоята партия. Живея в дупка два на два метра. Разбираш ли? Всеки ден се връщам там... Едвам влизам в асансьора, а трябва да живея в тази гробница. Вечно. И изведнъж се отваря тази възможност. Повишение. Нормални условия.
С кого можеш да си по-близък, по-свободен, по-искрен от човек, с когото току-що си преспал, или с човек, който се намира в твоята власт и когото се готвиш да екзекутираш?
- Ти не искаш да го правищ нали? Та ти си нормален човек! Там, под маската... Нали имаш лице там! Просто ме чуй... Те готвят нещо. Сега са започнали лов срещу нас... От толкова години действаме... Заплашвали са ни, разбира се, но... Сега просто ни отстраняват -изговаря бързо той.
- И когато се прибера в тази дупка, не мога без сънотворно. Полудявам. А и онези сънища, разбира се... Ако не те убия, отново ще виждам всичко това - прекъсвам го аз.
- А ние какво сме направили? Укриваме онези, които не искат да се разделят с децата си? Нарушители ли укриваме? Вие ни изкарвате терористи, а ние сме армия на спасението! Ти това не го разбиращ естествено... Там работата не е в това, че отдаваш младостта си за своето дете! Работата е в друго! В това, че ще умреш, преди то да порасне! Че ще го изоставиш само... Че ще трябва да се прощаваш с него! Хората се боят от това! - Той се разшрещява, самозабравя се.
- А вие укривате тези шибани страхливци! За стерилизиране сте - и те, и всички вие! Така или иначе винаги намираме всички! Рано или късно! И знаеш ли какво става с децата, които конфискуваме! Добрички сте вие, а? Тези изродчета по-добре изобщо да не се появяват на бял свят, отколкото да им се случва това!
- Не сме го измислили ние! Това са вашите закони! Коя гадина е измислила да ни карат да избираме между своя живот и живота на децата ни?!
- Млъкни!
- За всичко са виновни твоите господари! Те ни осакатяват, те ни избиват! Благодари на тях! За детството си! За това, че никога няма да имаш семейство! За това, че сега ще умра! За всичко!
- Какво знаеш ти за моето детство? Нищо не знаеш! Нищичко!
- Аз ли не знам?! Това ли не знам?! - избухва той.
- Млъквай!!!
Замижавам.
Натискам спусъка.
Последното, което съм видял, са очите му. Като че ли някога съм срещал погледа му... Вече съм гледал тези очи. Къде? Кога? Сухо изщракване. Заглушител.
От мен наведнъж се излива всичко - всичко, което е набъбвало, задушавало ме е, разкъсвало ме е отвътре. Сякаш съм свършен. Не се чува звукът от падащо тяло. Не е имало изстрел?
Засечка? Празен пълнител? Не знам. Няма значение.
Изразходвал съм цялата си злоба, всичките си сили, цялата енергия, която съм натрупал за убийството. Всичко това съм вложил в този халостен изстрел. Отварям очи.
Рокамора стои пред мен, също зажумял. На панталоните му има тъмно петно. Всички ние сме отвикнали от смъртта - и жертвите, и палачите.
- Май засечка - казвам му. - Отвори очи. Отстъпи крачка назад.
Той се подчинява.
- Още една.
- Защо?
- Още.
Той отстъпва бавно назад, без да изпуска от поглед пистолета, който все още сочи средата на челото му.
Не мога да го убия още веднъж. Нямам сили за това.
- Изчезвай.
Рокамора нищо не пита, за нищо не моли. Не се обръща с гръб към мен. Мисли, че имам достатъчно храброст да стрелям в гърба му.
След минута изчезва в тъмнината. Аз с усилие свивам изтръпналата си ръка, с която държа пистолета, проверявам пълнителя - пълен е. Приближавам дулото към слепоочието си. Чувството е странно. Плаши ме лекотата, с която мога, както се оказва, да прекъсна своето безсмъртие. Играя си с това - напрягам показалеца си. Само да отместя спусъка с няколко милиметра - и край.
От апартамента се чува хлипане.
Отпускам ръката си и влизам, олюлявайки се.
Всичко е надолу с главата, кой знае защо всички чекмеджета са издърпани. На пода има лъскави петна. Девойката я няма.
Не се налага да вървя дълго по следите й. Тя е в банята, мушнала се е в душкабината и е прибрала краката си под себе си. Опитва се да отпълзи от мен, но се натъква на стената. Навсякъде е червено - по плочките, по дъното на кабината, по ръцете й, по косите й - навярно се е опитала да ги приглади. Някакви зловещи останки пропиват с кръв захвърлената на пода кърпа...
Аз съм разнебитен, тя е разнебитена, апартаментът е разнебитен. Подхождаме си.
- Тттече ми... кръв... Аз... Аз изгубих... Изгубих... Не бива ппповече... Моля ви...
- Това не бях аз - успокоявам я дебилно. - Наистина не бях аз. Аз няма да ви направя нищо лошо.