- С моята работа свикваш да цениш повече настоящето.
- Е, да... когато всекидневно крадеш бъдещето на другите... Явно се пресищаш с него?
Надигам се от мястото си. Кучката на господин Шрайер сякаш е извадила от пазвата си
комплект игли и ги забива в мен една след друга, стараейки се да отгатне най-болезнените ми точки. Не възнамерявам да търпя отвратителната й акупунктура.
- Какво се усмихвате? - прозвънява гласът й.
- Мисля, че ми е време да тръгвам. Предайте на господин Шрайер, че...
- Пак ли ви е горещо? Или тясно? А представете си себе си на мястото на тези хора. Та вие ги наказвате само защото...
- Аз не мога да се окажа на тяхно място!
- А, да, този ваш монашески обет...
- Работата не е в това! Просто разбирам каква цена плащаме всички ние заради това, че някой не може да се сдържа! Аз самият я плащам! Аз, а не вие!
- Не се самозалъгвайте! Вие просто не можете да разберете тези хора, защото сте кастрат!
- Какво?!
- Та на вас не са ви нужни жените! Вие ги заменяте със своите хапчета! Не е ли така?
- От къде на къде?! Край, аз бях дотук!
- Та вие нали сте същият като всички тях! Идеен импотент! Смейте се, смейте се! Знаете, че казвам истината!
- Имаш нужда да те...
- Вие... Какво?! Пуснете ме...
- Искаш да те...
- Пусни ме! Тук всичко е под наблюдение... Аз... Да не си посмял!
- Елен! - избоботва в дълбините на градината кадифен баритон. - Скъпа, къде сте?
- На плажа сме! - Тя не успява веднага да изтръска от гласа си дрезгавината, и й се налага след миг да повтори всичко отначало. - Тук сме, Ерих, на плажа!
Госпожа Шрайер оправя смачканата си кафява рокля и секунда преди съпругът й да се появи от храсталака, успява да ми удари шамар - истински, злобен.
Сега съм неин заложник; какво мога да очаквам от тази кучка? Защо изведнъж така се озлоби срещу мен? Какво изобщо се случи току-що между нас? Така и не видях очите й, макар че шапката лежи, съборена върху пясъка. Медните й коси са върху раменете й...
- А... Ето къде сте!
Той изглежда точно така, както и на екрана, по новините - съвършено. От времето на римските патриции такова благородство на чертите се е връщало на грешната земя само веднъж - в Холивуд през петдесетте години на двайсети век, за да изчезне отново след това за дълги столетия. И ето го новото пришествие. При това последното, защото Ерих Шрайер няма да умре никога.
- Елен... Ти дори не си предложила на нашия гост коктейли?
Поглеждам покрай нея - към пясъка; около шезлонгите той е така разоран, сякаш е арена за борба с бикове.
- Господин сенатор... - Навеждам глава.
В зелените му очи се долавят спокойната доброжелателност на юберменш1 и сдържано ентомологично любопитство. Изглежда, господин Шрайер не е обърнал внимание нито на съборената шапка, нито на следите по пясъка. Навярно той по принцип рядко поглежда под краката си.
- Оставете това... Обръщайте се към мен по име. Вие сте в дома ми, а вкъщи аз съм просто Ерих.
Сега кимвам мълчаливо, без да го назовавам по никакъв начин.
- В края на краищата сенаторът - това е просто една от ролите, които играя, нали? При това не най-важната. Когато се прибера вкъщи, аз излизам от нея като от делови костюм и я окачвам в антрето. Всички ние просто играем ролите си и на всички нас понякога костюмите ни са неудобни...
- Простете - не издържам аз. - Изобщо не мога да изляза от своя. Боя се, че това е кожата ми.
- Не се бойте. Кожата може да се свали. - Шрайер приятелски ми намига и вдига захвърлената шапка. - Успяхте ли да огледате владенията ми?
- Не... Разговаряхме със съпругата ви....
Госпожа Шрайер не ме поглежда. Изглежда, тя още не е решила дали да ме екзекутира, или да ме помилва.
- Не притежавам нищо по-ценно от нея - засмива се той, подавайки й шапката на ивици. -Коктейли, Елен. За мен - „Отвъд хоризонта“, а... за вас?
- Текила - казвам аз. - Трябва да се освежа.
- О! Вечната напитка... Текила, Елен.
Тя изобразява покорен поклон.
Разбира се, това е знак за особено внимание, както и фактът, че Шрайер е помолил съпругата си да ме посрещне. Внимание, което аз не съм заслужил - и не съм сигурен, че ще успея да заслужа.
Аз изобщо не съм привърженик на живота на кредит. Придобиваш нещо, което не трябва да ти принадлежи, а се разплащаш с това, че вече не принадлежиш сам на себе си. Идиотска концепция.
- За какво се замислихте?
- Опитвам се да разбера защо ме повикахте.
- Повикал съм ви? Чуй го само, Елен, а? Аз ви поканих. Поканих ви да се запознаем.
- Защо?