За нея всички ние сме еднакви, мисля си дистанцирано. Докато сме с маските, всичките сме еднакви. Така че в някаква степен съм бил именно аз.
Сядам на пода. Искам да смъкна от себе си Аполон, но не се решавам.
- Вволф? Той уммря ли?
А всичко беше започнало добре. Бяха ме изпратили тук да премахна опасен терорист и свидетелите на операцията, бяха ми дали да командвам звено Безсмъртни. Но терористът се беше оказал хленчещ интелектуалец, а свидетелите - ревяща девойка; повереното ми звено -банда обременени садисти, а аз самият - мекотело и слабак. Терористът отиде да си върши работата, моят дубльор проверяващ пуска слюнки, изпаднал в кома, а свидетелката не е видяла нищо. При това е направила спонтанен аборт, така че дори нямам основания да й бия инжекция, още по-малко пък да я застрелвам. Явно днес не ми е ден.
-Не.
- Задъррржаха ли го?
- Аз го пуснах.
- Кккъде е той?
- Не знам. Отиде си.
- Как си е отттишьл? - Тя е объркана. - А аз? Той нняма ли да се вввърне за мен?
Свивам рамене.
Тя прегръща коленете си, тресе я. Съвсем гола е, но, изглежда, дори не осъзнава това. Косите й са сплетени, слепени, спускат се на червени висулки. Раменете й са издрани. Очите й са червени. Анели. Тя беше красива девойка, докато не се натъкна на валяка.
- Вие може би най-добре да отидете на лекар - казвам.
- А ти не тттрябва ли... да ме... пррремахнеш?
Поклащам глава. Анели кимва.
- Как мммислиш- пита тя, - той сериозно ли ггшвореше за аб... за аборта?
- Нямам никаква представа. Това са си ваши отношения.
- Това е негово дете - кой знае защо ми казва Анели. - На Волф.
Старая се да не гледам кървавата каша върху' кърпата.
- Той е терорист. И не се казва Волф.
- Той ми казваше, че иска това дете.
Мекото на ушите й е разкъсано, оттам тече изстиваща кръв; вероятно там са били обеците й. Скулите й са остри; ако не бяха те, цялото й лице щеше да е като изваяно на свъхпрецизен молекулярен принтер; ако не бяха те, щеше да е прекалено идеално. Устните й са тънки, извити. Иска ми се да докосна бузата й, да прокарам пръсти по нея... Сълзите пълзят върху кафявата коричка, тя ги размазва с юмруци.
- Как се казваш?
- Тео - отговарям аз. - Теодор.
- Можеш ли да си отидеш, Теодор?
- Трябва да идеш на лекар.
- Ще остана тук. Той чака да си тръгнете. Няма да се върне за мен, докато ти не си отидеш.
-Да... Да.
Изправям се, но се забавям.
- Слушай... Всъщност се казвам Ян.
- Можеш ли да си отидеш, Ян?
В коридора за пръв път си спомням, че здравенякът ми е споменал за наблюдение -всички подстъпи към апартамента се наблюдават. Наоколо е натъпкано с камери; докато съм обсъждал с Рокамора дали да му пръсна главата, или не, някой е гледал риалити шоу и е нагъвал пуканки.
В онази детска книжка играчка, в която трябва да се преведе изгубилото се зайче през лабиринта, всичко ми се получи, както трябва. След като се помотах из всички задънени улици и закътани места, все пак го доведох до къщичката. Момиченцето беше във възторг. Дори ме целуна, но аз бях с маската и не почувствах нищо. А после дойде да я прибере спецотряд.
Ако тук навсякъде има камери, не е ли все едно в коя ще погледна? Правя реверанс, пъхам маската в раницата и си отивам. Гасете осветлението. Представлението приключи.
Глава VII
РОЖДЕН ДЕН
Слънцето почти е изстинало и можеш да го докоснещ без да се боиш, че ще се изгориш. Вятърът не се чува, но той е тук - побутва пашкулите на висящите кресла насам-натам, гледа ги замислено.
Топлият въздух гали лицето ми.
Къщата - огромни прозорци с подали се навън завеси, ванилията на стените се разтапя в устата на небето - диша отмерено, живо. Върху морните дъски на верандата се топли котка. Гледката - изпъкналостите на хълмовете с кацнали върху тях малки църкви като гърди с пиърсинг на зърната, тъмни долинки, възбудените стълбове на кипарисите - бавно потъва в нощна синева.
Фигурата, люлееща се в един от пашкулите, е безтегловна; на вятъра не му е трудно да я побутва. Макар че второто кресло е пусто, двете имат еднаква амплитуда. Тази девойка е красива, мечтателна. Тя чете, сгънала крака под себе си, уютно загърнала се с някаква история, върху устните й има неясна усмивка, сякаш отражение върху трепкаща водна повърхност.
Аз я познавам.
Русите коси стигат до раменете, бретонът е скосен, китките са толкова тънки, че никакви белезници не могат да ги заключат. Анели.
Сега - свежа, цяла - тя е възхитителна. И е моя. Моя е по право.