Преди да се приближа към нея, обикалям къщата. До стълбите към входната врата е облегнато малко колело с хромирано кормило и лъскав звънец. Вратата не е заключена. Изкачвам се по стълбите, влизам.
Под от тъмни керамогранитни плочки, медитативни абстракции на боядисаните в шоколадово стени, мебелите са прости и изящни, всеки предмет сякаш е начертан в една и съща линия.
Отвън къщата е съставена от прави ъгли, но вътре ги няма изобщо. Ниската кушетка -заоблена, покрита с тъмножълт филц - те зове да паднеш отгоре й. Кръглата обедна маса е от огледално черно стъкло, около нея има три дървени стола с кожени седалки. Зелен чай в прозрачно канче, наподобяващо малка кана; във врялата вода се стелят изсушени екзотични цветчета.
Нещо дразни погледа ми. Спирам се, обръщам се...
На стената виси разпятие. Кръстът не е голям, с размера на длан, от някакъв тъмен материал; далеч е от съвършенството - крив, той и прикованата към него фигура не са гладки, а сякаш се състоят от хиляди дребни повърхности. Като че ли не са я събирали молекула по молекула от композит, а са я изсекли като в древността с нож от къс... дърво? На челото на фигурката има венец, наподобяващ парче бодлива тел - позлатен е. Пошла статуетка.
Но кой знае защо не мога да откъсна поглед от нея; гледам омагьосано, докато нещо не се блъска в краката ми...
Роботът играчка върви по някаква своя собствена траектория, припявайки глупава песен. Върху машинното му лице е залепена лепенка, върху която е нарисувана весела муцунка. Роботът се блъска в полусглобен модел на междугалактически „Албатрос“, засяда в разхвърляните детайли.
Кой го е включил и не е завършил сглобяването на звездолета?
В ъгъла има издигаща се към втория етаж стълба - стъпалата платформи се крепят за стената само с една напречна греда, отстрани изглежда, че висят в пустотата. Отгоре долита дрънкане, „пиу-пиу“ от изстрели наужким, смях - висок, детски.
Поглеждам нагоре, вслушвам се в смеха. Иска ми се да се кача по стълбите, да се срещна с онзи, който играе там сега... Но знам, че не бива.
Прекосявам хола и спирам до прозореца.
Допирам чело до стъклото, вглеждайки се в женския силует, движен като махало от вятъра.
Усмихвам се.
Усмивката ми отразява като в черно огледало нейната усмивка.
Тя не ме вижда - твърде е увлечена от чуждата измислена история. Завъртулките на буквите пълзят от горе надолу по екрана на четеца й като сипещ се през отвора на пясъчен часовник пясък. Появяват се отникъде и пропадат в нищото, а тя се носи през тези плаващи пясъци и нищо друго не я интересува.
Анели не ме вижда - и не вижда никого. Никого от онези, които сега я гледат от укритието си.
Побутвам вратата, водеща към верандата.
Вятърът я хлопва гръмко зад гърба ми и едва сега тя ме забелязва. Спуска краката си на земята.
- Анели? - повиквам я.
Тя се изправя.
- Кой сте вие? - Гласът й трепери. - Познаваме ли се?
- Виждали сме се веднъж. - Приближавам се към нея, без да бързам. - И оттогава не мога да ви забравя.
- А аз не ви помня. - Тя слиза от креслото като дете от люлка.
- Може би защото тогава бях с маска? - казвам аз.
- Вие и сега сте с маска. - Анели отстъпва крачка назад; но зад гърба й има ограда, която не може да прескочи. - И какво правите тук? Защо дойдохте? - пита тя.
- Липсвахте ми.
Тя носи удобна мила рокля - домашна, семпла - до коленете и лактите. Роклята не показва нищо, но не е и необходимо. Коленете са такива, че са достатъчни да се откажеш заради тях от всичко друго на света. Шията е тънка, някаква детска... Артерията е изпъкнала като клонка.
- Страх ме е от вас.
- Напразно - усмихвам се аз.
- Къде е Натаниел?
-Кой?
- Натаниел. Синът ми.
- Вашият син?
В зениците й трепка тревога. Нима тя не разбира нищо?
Анели гледа през лицето ми към къщата. Аз също се обръщам. Стъмва се, но светлината в прозорците на втория етаж все не се запалва. Вече не се чува „пиу-пиу“, звънкият смях е секнал. Вторият етаж е пуст.
- Него го няма.
- Какво? Какво се е случило?! - Тя се спира.
- Той... - Печеля време, не знам как да й го обясня.
- Говорете! - Стиска юмруци. - Настоявам, ясно ли е? Какво се е случило с него?!
- Той не се роди.
- Вие... Що за глупости! Кой сте вие?!
Повдигам ръце: тихо, тихо.
- Вие претърпяхте спонтанен аборт. На третия месец.
- Спонтанен аборт? Как е възможно? Какви ги говорите?!
- Стана нещастен случай. Не помните ли?
- Какво трябва да помня?! Млъкни! Натаниел! Къде си?!
- Успокой се, Анели!
- А кой си ти?! Натаниел!
- ТТТтттттт..
- Остави ме! Пусни ме!