И в този моменти си спомням какво съм направил с Петстотин и трети...
Не. Такова нещо няма да ми го простят. Да вдигнеш ръка срещу брат...
Нищо че европейските съдилища са твърде хуманни. Безсмъртните си имат своя инквизиция, свои трибунали. Медиите тръбят за нашата безнаказаност, но всичко това са глупости. Техните наказания в сравнение с нашите са като бащин ремък в сравнение с инквизиторска диба. Просто ние си имаме ваксина срещу човешките наказания, но никой няма имунитет срещу нашия Кодекс.
И все пак... Все пак се радвам, че не ми се наложи да убивам нея.
Анели.
Комуникаторът пиука - повикване. Ето ги и тях.
Върху цялата ми стена се разгръща изображение - непознато ми конте в преливащ се костюм. Контето ме гледа строго, но мен не ме е страх. Този не е от нашите - нашите не се обличат като педали - а аз не се боя от никого другиш.
- Аз съм помощник на сенатор Шрайер - казва преливащият се. Колко ли такива помощници има той? Кимам с очакване.
- Господин Шрайер би искал да ви покани на вечеря днес. Ще можете ли да дойдете?
- Аз не принадлежа на себе си - отговарям.
- Значи ще дойдете - съгласява се той. - Кулата „Ц,епелин“, ресторант „Дас Алте Фахверкхаус“
Такова име не може да се запомни лесно, затова, след като той прекъсва връзката, ми се налага да прегледам на терминала имената на всички ресторанти в „Ц,епелин“. Нищо, така
дори е по-добре. Ангажира ми вниманието.
Докато провеждам издирванията си, през целия екран преминава надписът: „Шок! Мощността на бомбата, която полицията обезвреди в Градините на Ешер, е достатъчна за унищожаването на цялата кула „Октаедър“ Здрасти, Рокамора.
Прехвърлям страниците на ресторантите и размишлявам защо ли ме вика Шрайер. И защо този път е избрал ресторант - публично място. И няма ли да ме арестува трибуналът, преди да успея да довърша вечерята си.
Прекарвам времето до вечерта в спортния комплекс.
Бягане, бокс, каквото и да е, стига да държи главата ми празна. Около мен има цяла армия хора, на които също им се иска да си избият от главата всички мисли и да ги заменят с гореща свежа кръв. Двайсет хиляди пътеки за бягане, три хектара силови тренажори, хиляда тенискортове, петдесет футболни стадиона, милиони тренирани тела. И такива места има сигурно във всяка трета кула.
Ваксината ни е направила вечно млади, но младостта още не означава сила и красота; силата се дава на онзи, който я изразходва, красотата е безкрайна война със собствената уродливост, в която всяко примирие е равносилно на поражение.
Да бъдеш затлъстял, да бъдеш хилав, да закраставееш и да се покриеш с пришки, да се изгърбиш или да изкривиш походката си - това е позорно и отвратително. Отношението към онези, които занемаряват себе си, е като към прокажени. По-отвратителна и срамна е само старостта.
Човекът се е изваял прекрасен външно и съвършен физически. Трябва да сме достойни за вечността. Разправят, че някога красотата е била отклонение и е привличала всеобщото внимание; какво пък, сега тя е норма. Със сигурност светът не е станал по-лошзаради това.
Спортните комплекси не са само развлечения.
Те ни помагат да си останем хора.
Заемам своето място - номер пет хиляди и триста - на пътечките за бягане. Тренажорите, макар и да са един до друг, са обърнати с лице към стената и всичките са снабдени с проекционни очила и звукоизолиращи наушници. Получава се удобно: всеки си е в свой свят, на никого не е тясно и макар че всички бягат към стената, всеки попада в света на своите блянове.
Аз също надявам очилата. Ще гледаме новините.
Репортажът отново е от Русия; там, изглежда, започват сериозни безредици. Камерата се прицелва към един мъртвец. Страхотно, на някого нещата му вървят още по-лошо, отколкото на мен. Отначало искам да превключа на нещо по-весело, но смъртта е пленяваща. Оставам на новините. Трябва да разбера какви се вършат там, при тях.
Репортажът е в стил „през собствен поглед“, както е модерно сега. Все едно зрителят е участник в събитията. Всичко е заснето така, сякаш аз дявол знае защо съм се озовал в тези опасни земи, а брадатият кореспондент е мой гид, който безцеремонно ме въвежда в течение на събитията. Ние с него седим на маса, скована от груби дъски, в малка стаичка, чиито стени са от някакъв странен материал - кафеникави, неравни. В очукан железен съд насред масата дими отровен буламач и брадясали варвари кусат с лъжици направо оттам в строг йерархически ред. Те ме поглеждат лошо, но не се намесват в разговора на репортера.