„Сигурно си спомняш, че в Русия никога не са ваксинирали населението против смърт?
Даже е странно, като се има предвид, че ваксината са я изобретили именно тук. Сега рядко си спомнят за това. Руснаците са я продали на Европа и Панамерика, но кой знае защо не са я внедрили у дома. Обявили, че народът не е готов за това, че не се знае какви са последствията и страничните ефекти, все пак това е генно инженерство и първо трябва да се изпробва върху доброволци. За доброволци също не взимали когото и да е. Държали в тайна върху кого точно са я изпробвали. Опити върху хора са сложна история. Етика... Публиката отначало се интересувала, после охладняла. Говорело се, че експериментът нещо не се е получил, и че е още рано да се прилага ваксината върху населението...“
И изведнъж - офицерски ремък, прекаран през разкъсана уста. Прехапани до кръв устни. Изцъклени очи. Погледът на антилопата - ужас и покорност. Извити зад гърба ръце. Блед задник, яркочервени ивици от хапещите го пръсти. Черна фигура, която сякаш се е сраснала с бялата тънка плът, разкъсва я с тласъци, храни се от болката й, повдига извитите назад ръце все по-високо и по-високо. Суетливи, трескави, животински движения. Треперене. Хриптене. Вик.
Увеличавам звука, за да заглуша вика й - точно както и вчера го беше увеличил онзи, който я насилваше. Гласът от екрана обсебва мислите ми.
„... По онова време Русия вече е била затворена страна, така нареченото национално излизане офлайн е било осъществено, а по отношение на новините от запад е работел така нареченият морален филтър. Никой в Русия не научавал нещата, сметнати от властите за „аморални“. Например това, че в Европа вече ваксинират всички... А също и това, че ваксинирането срещу старост дава изумителни резултати. Най-накрая медиите съобщили, че руският експеримент с доброволци е приключил с трагедия.“
Навън нещо трясва, масата подскача и от ниските прикрития се сипе прах право в съда с варивото. Варварите скачат от местата си, хващат се за матовите назъбени саби, един отваря люк в тавана - вътре нахлува светлина. Репортерът присвива очи, чеше занемарената си брада, вади от буренака нещо живо, стъпква го с крак. Той самият изглежда като един от тези диваци. Има го ефекта на присъствие. На човек му се иска да вярва в това.
Онзи, който е надникнал навън, маха с ръка и се връща на масата. Брадатият се обръща към мен и продължава:
„Страната изнасяла ваксината в огромни количества, но руснаците продължавали да остаряват и да умират. Почти всичките. След около двайсет години някои започнали да забелязват, че хората от политическия и финансов елит на Русия - тесен кръг, няколко хиляди души - не само че не умират, но и не проявяват никакви признаци за нормални възрастови промени... Президентът, правителството, така наречените олигарси, високите чинове в армията и в спецслужбите... Очевидци твърдели, че с тези хора става точно обратното - подмладяват се. Сред народа плъзнали слухове, че жертвите на експеримента с ваксинирането, чиито имена били засекретени, се оказали съвсем не жертви. Че уж руската власт направила опитите за подмладяване върху себе си. Държавните медии незабавно опровергали тези клюки, на народа бил показан остарелият президент - но само на екрана. Той не се появил повече на живо пред публиката, както и никой от близкото му обкръжение. Изобщо преките контакти с населението били сведени до минимум. Управляващите престанали да напускат Кремъл - крепостта в центъра на Москва. Макар че формално глава на държавата бил президентът, във всички негови обръщения към гражданите на Русия започнала да се използва колективната форма „ние“, без да се уточнява кой именно влиза в числото на взимащите решения. Народът нарекъл тази групировка Големия змей. И този Голям змей управлява страната вече няколко столетия.“
Един от варварите, чул позната дума, пъха под носа ми парче от знаме: символично изображение на дракон, захапал опашката си. Явно пленен в битка вражески флаг. Брадаткото плюе върху дракона, захвърля го на пода и започва да го тъпче, бълвайки на чепатия си език ужасни проклятия, съдържащи множество „р“, „ш“ и „ч“. Репортерът поглежда със съчувствие дивака, оставя го да се доизкаже, после отново се обръща към обектива.
„Сега средната продължителност на живота в Русия е трийсет и две години. Но тези хора са убедени, че страната все още се управлява от същите лидери, както и преди четиристотин години“ - заключва той.
Любопитно.