Не, наистина любопитно. Струва ми се, че започвам да се увличам по руските хроники като по сериал. Утре, ако пак попадна в спортния комплекс, отново ще си пусна тези гадости.
До самия край на заниманията си повече не мисля за Анели и най-важното - не мисля за това защо съм мислел за нея.
Кулата „Цепелин“ прилича повече на забила нос в земята древна авиобомба миг преди да се взриви. Тя не е твърде висока, не повече от километър е, но е монохромна, аскетична, чугунено сурова и е сериозна с непробиваема немска сериозност - изглежда като център на тежестта ако не на целия свят, то със сигурност поне на околността. Разправят, че някъде отдолу се разпростира старият Берлин, който кулата „Цепелин“ всеки момент ще съкруши, а в един от огромните декоративни стабилизатори наистина се намира ресторантът Das Alte Fachwerkhaus.
Асансьорът тук е свъхсъвременен, просторен. Стената му е една-единствена - кабината е кръгла, и тази стена, разбира се, е проекционна. Докато летя нагоре с ускорение 2G, асансьорът се опитва да ме убеди, че се намирам в бяла гипсова беседка насред летния парк. Много мило, благодаря.
При самия вход ме посреща хостеса с рокля за ролеви игри на баварска тематика. Деколтето й наподобява поднос, на който е изложено самото немско гостоприемство, и е призвано да очарова.
Но пред очите ми е висящият от ръцете на Безсмъртните човек без едно ухо. Тънката нишка слюнка от отворената уста... Е, майната му, решавам най-накрая. Дори и сега да ме разпънат заради това, струваше си.
След като намира името ми в списъка с резервации (О, ние тук си имаме списък с чакащи за половин година напред!), деколтето отплува, подмамвайки ме подир себе си през стъклен тунел, където стените и таванът са направени от облачен памук, към покрита с купол старинна къщичка в традиционен немски стил: бели стени, кръстосани байцвани дървени греди под покрит с керемиди покрив. Ако тази къщичка не стоеше на ръба на километрова пропаст, в нея нямаше да има нищо особено.
Във вътрешността на факверкхауса - неудържимо веселие. Някой пее, дерейки си гърлото, като почуква по тежката дъбова маса с еднолитрова халба, друг е съборил другаря си по бутилка зад барплота и го налага. Лавирайки между дългите маси и столовете, сервитьорът в допотопен костюм - двайсети век на пръв поглед - носи печено прасе, някакъв охранен господин пълзи след него на четири крака. Прасето - ако, разбира се, не е имитация, отпечатана с обемен принтер - сигурно струва колкото месечния ми наем. По-спокойно ми е да си мисля, че е имитация.
Защо съм тук? За да помоля господин Шрайер за прошка, докато той осмуква свински ушички? Или да изиграя дресирана танцуваща мечка, за да развлека скучаещата му компания?
Общо взето, съм готов на всичко.
Водят ме през тази неразбория до частните стаи. Вратата примлясква зад гърба ми и се оказвам право пред него.
Полумрак. Уютен кабинет, малка маса. Кожени кресла, истински свещи. Портрети на някакви надменни пудели в сюртуци, широки златни рамки. Навярно единият от тях, с месестите устни, е Бах. Накратко казано - класика.
Трите стени са с тапети с класически картини, а четвъртата е прозрачна и през нея се вижда общата зала. Ерих Шрайер я гледа така, сякаш наблюдава бал на привидения или историческо видео, чиито герои отдавна не са между живите. Срещу него седи Елен. И двамата мълчат. В стаята няма никого другиш.
Аз съм объркан.
- А, Ян. - Той идва на себе си.
Предпазливо сядам отстрани. Елен ми се усмихва като на стар познат. Чудя се дали да започна да се оправдавам пръв или да изчакам той да ми предяви обвинения.
- Тук месото е хубаво - казва ми Шрайер. - И бирата, разбира се.
- Тайната вечеря? - не се сдържам аз.
- Странно е, че оперираш толкова свободно с християнските клишета. - Той разтяга устни. - За човек на твоята възраст. Стремиш се към Бога?
Поклащам глава и се усмихвам. Дори и да се стремях към стареца, щеше да е само за да го халосам, както трябва. Но Бог е холограма, не можеш да го удариш
- Някога в стария Берлин имаше подобен ресторант. - Шрайер поглежда през стената. -До Хакеше Маркт. Наричаше се „Пум Вол“. „Наздраве“. Там винаги празнувахме рождения ден на баща ми. Той непременно поръчваше риндербратен, говежди котлет, и картофена салата. Винаги едно и също. Обикновен човек. Истински... А бирата им беше собствено производство. Дявол знае кога е било това... Средата на двайсет и първи век.
Винаги съм мислел, че владея мимиката си; ако се наложи, мога да се скрия зад усмивка. Но Шрайер ме разобличава незабавно.
- Е, да - усмихва се той. - Излиза, че вече съм доста над триста. Аз, така да се каже, съм един от първопроходците.