- Не. - Усмихвам се, с усилие преглъщайки буцата, застинала на гърлото ми. За да я прокарам, си отрязвам къс месо. То вече е изстинало. Според мен жилаво и суховато. Онова говеждо, което понякога ям, се разтапя в устата ми. А този котлет се налага да го дъвча, сякаш наистина по-рано е бил мускули на животно. По дяволите, нима е истински?
- Ах... Ами да. Извинявай. И... Тук е същата работа. Уж прилича, но... - Той се заема да реже студения риндербратен с ножа; желязото скърца върху мрамора. Поднася посърналото месо към устата си, дъвче. - Но не. И въпреки това тук ми харесва. Трудно му е да си представи човек по-абсурдно място за стар фахверкхаус от покрива на километрова кула, а? Това е, от една страна. А от друга... От друга, сякаш... Сякаш целият този глупав ресторант е на небесата. Сякаш съм дошъл на гости на баща си. За празника.
Той сам се усмихва на своята глупост, отпива от бирата.
- Аз... Аз не съм много наясно защо... Защо вие ме... - процеждам, гледайки в чинията. -Днес.
- Защо съм повикал чужд човек на рождения ден на баща ми? - кима Шрайер, докато с машинални движения нарязва котлета.
-Да.
Той оставя приборите. Елен ме поглежда внимателно. Върху стъклото на изпразнената чаша вино стои червеният печат на устните й.
- Идвам тук всяка година, откакто намерих това място. Всяка година едно и също: риндербратен, картофена салата, бира. Нали, Елен? Това е денят, в който си напомням, че съм изгубил вяра в баща си. Напомням си, че съм го нарекъл побъркал се чудак и че съм започнал да смятам вечната младост за фантастика. Вече повече от триста години, откакто той почина, а аз продължавам да го отбелязвам. Той беше от последното поколение, на което му се наложи да остарее и да умре, нима не е глупаво? Ако се беше появил на бял свят двайсет години по-късно, можеше да седи сега тук, с нас.
- Сигурен съм, че...
- Позволи ми да приключа. Няма значение, че е сбъркал в подробностите, че работата, на която е отдал целия си кратък живот, не струва пукнат грош. Важното е, че той вярваше в нея. Въпреки всичко. Всичко се оказа възможно. Той виждаше бъдещето. Той знаеше, че хората ще станат Безсмъртни. А аз...
- Едва ли трябва да укорявате себе си за това, та нали...
- Елен... Не би ли могла да ни оставиш за минута? Трябва да кажа нещо на Ян.
Тя става - златната рокля сияе, косите й се разсипват по голите рамене, зелените й очи са потъмнели от виното - и затваря вратата след себе си. Шрайер не ме поглежда. Той мълчи, аз търпеливо чакам, изреждайки наум най-невероятните версии за това защо е решил да се сближи с мен.
- Ти си слабак - изскърцва Шрайер.
- Какво? - Бирата попада в кривото ми гърло.
- Безполезен слабак. Съжалявам, че ти се доверих.
- Вие за задачата ли? Разбирам, че...
- Този човек иска да ни отнеме безсмъртието. С каквито и думи да се прикрива, той лъже в свое оправдание. Иска нашата смърт. Иска да ни отнеме най-великото постижение на науката... Или да потопи света в хаос. Той те е баламосал. Наклеветил ни е.
- Аз се опитах да го...
- Видях записа от камерите. Ти просто го пусна. И остави свидетел.
- Нямах основания... Тя претърпя спонтанен аборт...
- Нямам си никаква представа колко време ще търсим сега Рокамора. Ти ни върна десет години назад.
- Той не може да е отишъл далеч...
- Обаче го няма никъде! Този дявол дори не се опита да види приятелката си, макар че тя продължава да седи в апартамента им.
- На мен ми се стори просто лигльо.
- Той не е боец! Той е идеолог. Той е именно дявол, съблазнител, разбираш ли това? Той просто е пречупил волята ти, превърнал те е в своя кукла!
- Звеното излезе от контрол. Изнасилваха приятелката му! - казвам аз, сега разбирайки, че това не е никакво оправдание.
- От мен искат да те накажа.
- Искат? Кой?
- Но аз искам да ти дам още един шанс. Ти трябва да доведеш делото докрай.
- Да намеря Рокамора?
- С него сега се занимават професионалисти. А ти поне... изчисти след себе си. Избави се от момичето. И по-живо, докато не е дошло на себе си и не е заговорило с журналистите.