-Аз?
- Иначе няма да мога да обясня на нашите защо още не си изправен пред трибунала.
-Но...
- А някои ще предлагат и още по-твърди мерки.
- Разбирам. И...
- Може би направих грешка, като доверих това на теб. Но моята задача сега е да направя хубава физиономия и да уверя всички, че това е било просто засечка.
- То си беше просто засечка!
- Ами чудесно. Не се притеснявай за сметката. Аз ще платя.
Разговорът е приключен. Мъртъвците с перуките ме гледат с погнуса. За Шрайер аз вече съм изчезнал, стаята е опустяла. Той замислено изучава чинията си - от риндербратена са останали само няколко жили. Явно това все пак е било истинска крава, казвам си аз слисано. В обикновеното говеждо няма жили. Защо да се произвежда нещо, което после ще бъде изхвърлено?
- И как да я убия? - питам аз.
Той ме поглежда така, сякаш съм влязъл неканен в щастливия му сън за детството.
- А аз откъде да знам?
Оставям недопитата си бира и излизам.
Слънцето вече е залязло зад далечните кули, осветило е контурите им в алено неоново и се е изключило; възвишението, върху което е разположен старият фахверкхаус, прилича на палубата на самолетоносач, който Великият потоп е захвърлил на върха на планината Арарат. Бялата двуетажна къща, препасана с портупей от кафяви сгради, стои на самия ръб на пропастта. Прозорците - театър на сенките - светят в жълто. На фона й в предзалезния сиво-синкав смог като гъсти сенки прозират необхватните стълбове на мирозданието, могъщи кули на някогашни могъщи немски компании, отдавна забравили своята националност в гастроентерологичните перипетии на корпоративната история.
- Ян? - повикват ме.
Елен стои до входа на стъкления тунел, водещ към асансьорите. В ръката й има тънка черна цигара с мундщук. Димът, който се вдига от нея, също е черен. Миризмата е странна, не цигарена, а сладка.
Ама че неловък момент. Но не мога да я отмина - Елен е преградила единствения път за отстъпление.
- Тръгвате ли си вече?
- Работа.
- Надявам се, че риндербратенът ви е харесал. - Тя си дръпва от цигарата; черният дим струи от ноздрите й. - На мен това никак не ми се удава.
- Приличате на огнедишащ дракон - казвам, мислейки си за свои си неща.
- Не се бойте - отговаря тя, като ме набожда със златна вилица, за да ме измъкне от хралупата ми, сякаш съм градински охлюв.
- Нека благородните рицари в сияещи доспехи се боят от вас. Защо пък аз? - Аз реагирам и тя веднага забива по-надълбоко вилицата, за да не ми позволи да се изплъзна.
- Вие не сте ли от моята приказка?
- Аз изобщо не съм от приказка.
- А, да... Вие работите в някаква антиутопия, нали? - Елен кара устните си да омекнат, усмивката й изпуска дим. - Бих искала да ви видя още веднъж. - Черният облак обхваща голите й рамене като кожено палто. - Случва ли ви се да пиете кафе?
- Сигурен съм, че на съпруга ви идеята ще му хареса.
- Може и да му хареса. Ще го попитам.
Елен протяга ръката си към мен и докосва с комуникатора си - златна дантела с червени камъни - гумената ми гривна. Тънък звън. Контакт.
- И какво... Мога да ви безпокоя? - Изведнъж ми става трудно да мисля за разговора с Шрайер.
- Нима винаги така ще искате разрешение?
Тя тръсва мундщука си и си тръгва, без да си вземе довиждане.
Угарката от цигарата й още тлее и черният дух се опитва да избяга от нея, преди въгленчето живот във вътрешността й да угасне завинаги.
Глава VIII
ПО ПЛАН
Увит в усмирителна риза от успокоителното, пристигам в „Хиперборея“ с влак, като се качвам на вагона в седемдесет и първи гейт точно навреме. Плащам десетократно за анонимен билет - не нося комуникатора със себе си.
Прекарал съм нощта в библиотеката, изучавайки плановете на тази кула, и изглежда, съм запомнил наизуст тази нейна част, която ми трябва. Изглежда.
Притичвам към нужния ми асансьор в последния момент, когато вратата вече се затваря -и се оказвам четвърти в кабината. Намествам огледалните си очила.
- Триста осемдесет и първи етаж - казвам на асансьора.
Всичко трябва да върви строго по плана. Ето какво разбрах: убийството е твърде сериозна работа, за да разчитам на способностите ми за импровизация. Само отстрани изглежда, че да извиеш врата на едно момиче, е фасулска работа. А тази част дори не е най-трудната от това, което ми предстои да направя.
Останалите трима в асансьора мълчат. Неприятни мутри - кожа на едва забележими петна, явно от импланти, лепкави очи, изпохапани устни. Свободни дрехи като при ексхибиционистите, ръце в джобовете. След няколко секунди един от тези типове - със сиво лице, нездрав вид, хлътнали очи - улавя погледа ми през огледалните очила.