- Да ти п’могна? - произнася заплашително той, гълтайки гласните. Странен акцент.
- Ще се оправя сам някак - усмихвам му се аз. - Благодаря.
Спокойно. Просто някаква шайка, вероятно рекетьори, доящи сладко млекце от въшките на дребния бизнес, с които „Хиперборея“ е пълна от горе до долу. Изобщо не е задължително сенаторът да ги е изпратил.
Не е задължително, но е напълно възможно.
Пускането на Рокамора не ми излезе безплатно. Аз му подарих свобода, а той на мен -параноя. Неравностойна замяна, но този подарък сега може да ми е от полза.
Шрайер каза, че този път трябва да направя всичко сам - за да изкупя малодушието си, за да се оправдая пред някой могъщ, жадуващ да ме накаже за провалената операция.
Какво пък, чух го. Но самият аз имам друга версия и тя също има право на съществуване.
Анели седи в своя апартамент, който целият е облепен с камери. Моето посещение няма да остане незабелязано. Длъжен съм да осъществя ликвидирането в пряк ефир. Това означава, че от момента, в който позвъня на вратата й, аз окончателно ще поверя кожата си на Шрайер. Чрез едно натискане на бутон на своя пулт той ще убие момичето чрез моите ръце; кой знае какви още бутони има там?
Може би убийството на Анели - а и на Рокамора - ще бъде приписано на мен, както не състоялият се атентат в „Октаедър“ беше приписан на Партията на живота. Защото нали Рокамора се оказа прав - нямаше взрив, намериха бомбата...
Ако се замисли човек, не е разумно да се хвърля сянка вър^у всички Безсмъртни, за които Шрайер така се грижи. Защо да се дава на обществото излишен повод да ни мрази? Но виж, ако това е някой конкретен Безсмъртен... Негодник, позволил си твърде много, престъпил Кодекса.
Бъди проклет, Волф Цвибел. Не биваше да те слушам. Но аз ти разреших да говориш и гласът ти все още звучи в главата ми.
Ако един от Безсмъртните, изтръгнал се от контрол, убие Рокамора или приятелката му, или и двамата - такова побесняло куче, разбира се, трябва да бъде застреляно намясто.
Например полицията реагира на сигнал от камера за наблюдение. Аз оказвам съпротива и... Това, откъдето и да го погледнещ е хубаво: на публиката се представя кожата на убития звяр човекоядец, Безсмъртните получават урок по дисциплина, а техните покровители -възможността да кажат, че това е бил единичен възмутителен случай и че злоупотребите от страна на Фалангата винаги се наказват възможно най-строго.
Макар че защо именно полицията? Могат да изпратят за мен и тези тримата с присадената кожа. И изобщо - който и да е.
Още по-шлям въпрос, Анели, е кого всъщност се канят да принесат в жертва днес в твоя апартамент.
Но извинявай, аз не мога да убия и теб.
Единственият път, когато кривнах от пътя, вече е прекалено много. Аз съм във Фалангата и Фалангата е в мен. Ако ми е заповядано да прикрия с голи гърди амбразура, трябва да го направя. Безсмъртните - това не е професия, а орден. Не е работа, а служба. Извън пределите й няма нищо. Без моята служба животът ми е пустота. А дезертьорите ги очаква трибунал.
Така трябва да мисля. Така съм длъжен да мисля.
Но докато седя в библиотеката и занимавам лобния си дял с изучаването на чертежите на „Хиперборея“, малкият ми мозък вкарва в плана за действие разни собствени идеи. Малкият мозък в нашата служба е хипертрофирал при всички, а лобния дял някои са се научили изобщо да не го използват. Така е по-лесно и спокойно.
Трябва ми триста осемдесет и първи етаж, сектор ф западен коридор, апартаменти ЬВ-12. И трябва да намеря тези апартаменти самостоятелно. Нямам в себе си комуникатор, както и никаква друга електроника, която би позволила да ме проследят. Очите ми са зад огромни огледални очила - дори и системата за разпознаване на лица да се справи с тях, пак няма да им бъде лесно да докажат, че това е моята физиономия.
„Триста осемдесет и първи етаж“ - съобщава асансьорът.
Излизам. И тримата излизат подир мен.
Какво съвпадение.
Бях прав - господин Шрайер не е свикнал да се доверява на хората.
От асансьора във всички посоки тръгват коридори и коридорчета, всеки от които е плътно надупчен с отвори за врати. Тук цари истински хаос, тесните проходи приличат на уличките на средновековни градове, живеещи трескав кошмарен живот.
Аз самият знам закъде съм, а тези тримата, след като излизат, се събират и се вторачват в някакви карти. Какво пък, разполагам с известно време. В тези коридори и самият дявол би се изгубил. Жалко, че този път не мога да се втурвам в офиси и да щурмувам чужди кабинети; жалко, че с мен не марширува звено на Безсмъртните. Ще се наложи да вървя по заобиколен път.