Нищо чудно, че Рокамора е свил тук гнездото си. Кулата е стара - толкова стара, че са я проектирали още когато болестта на Алцхаймер не е била победена, и изглежда, тя е нанесла последния си удар именно по архитектите на „Хиперборея“. Плетеницата от коридори и натрупани сандъци е хаотична, в рисунъка им няма нито шаблон, нито каквато и да било закономерност. Всеки етаж има свое планиране, названията на секторите сякаш са генерирани по случаен начин, между обитаемите равнища има неномерирани технически нива, а табелките с цифрите, прикрепени към вратите на апартаментите, са разиграни по лотарията.
Хаотично следват претъпкани апартаменти, кантори на някакви загадъчни организации и магазинчета с най-невъобразимите безсмислици, с които все още търгуват хората. Въздухът е омазнен от ароматизирани масла. Право в коридора под ярка реклама си е спретнал приемна мускулест чернокож остеопат, пльоснатият му клиент стене, ставите му гръмко хрущят. Зад него - апартамент с хлопаща от течението врата, зад която сноват неприятни старци, мирише на отдавна немити човешки тела. Приют? Добре би било да се върна тук със звеното и да проверя всичко ли при тях е легално. Завой надясно и още веднъж надясно. По-нататък -десетки лавки с традиционна медицина, сергии, изписани с йероглифи; застанали пред отворените врати, шарлатаните с дръпнати очи лично приемат редящите се на опашка страдащи. На кръстовището - вляво.
Преди да завия, се оглеждам - нито една от трите мутри като че ли не се вижда в тълпата. Успял съм да се изплъзна? Или те не са тук заради мен?
Продължавам нататък.
Евтин бордей под табелата на модна агенция. Общежитие на гастарбайтери. Кръчма с живи хлебарки. Слизане с половин етаж... Малка врата без табела.
Като че ли е тук.
Аз съм в същото онова тъмно ниско коридорче, откъдето заедно със звеното влязохме в апартамента на Рокамора. Преминавам с отмерена крачка - за да не привличам внимание -покрай десетки затрупани с вехтории аварийни и резервни изходи на някакви безименни и несигурни светове. Бучат вентилатори. Шумолят плъхове. Броя вратите. Намирам я - същата е. Манекен, велосипедна рамка, столове. Ето че сме вкъщи.
Позвънявам.
- Волф?
Боси крака бързат, шляпат по пода. Мълча, за да не я изплаша. Вратата се отваря.
- Здравейте. Аз съм от социалната служба.
Тя ме гледа объркано, не разбира какво съм й казал. Цялата е омазана в протекъл черен туш - гримирала се е, за да забрави какво се е случило с нея, но после така или иначе си е спомнила - и носи смачкана мъжка риза на голо. Остри рамене, тънки крака, скръстени на гърдите ръце.
- Ще разрешите ли да вляза?
- Не съм викала социалната служба.
Не бива да се задържам дълго пред камерите. Промъквам се вътре, преди тя да успее да съобрази какво става. На пода в антрето има сгънато одеяло, до него - изпразнена бутилка с неизвестна гадост.
Проекторът работи: анимирани модели на холивудски актьори от двайсети век играят някаква историческа драма на фона на нарисувани декори. На актьорите също им е останало малко, за да доживеят до безсмъртието. Така че на тях вече им е все едно, но пък наследниците им сега заработват, като дават под наем цифровите чучела на своите предци.
- Не съм викала социалната служба! - мърмори упорито Анели.
- При нас постъпи сигнал. Длъжни сме да проверим. - Усмихвам се учтиво.
Бегло оглеждам помещението. Има ли тук камери? Вратата към спалнята е открехната. Отивам там. Прозорецът е отворен, гледката е към вътрешен двор. На леглото - свити на руло чаршафи, подгизнали от кръв.
- Там има кръв. - Обръщам се към нея. - Ваша ли е?
Тя мълчи, присвива очи, опитва се да фокусира погледа си върху мен.
- Трябва да отидете на лекар. Пригответе се.
Да я отведа оттук. Да я отведа, преди да е нахълтала полицията, преди дублиращият отряд от чистачи на Шрайер да успее да намери апартамента. Да я отведа там, където няма камери за наблюдение, където няма странични наблюдатели, където мога да остана насаме с нея.
- Твоят глас... Познаваме ли се?
- Извинете?
- Познавам гласа ти. Кой си ти?
Езикът й се заплита и тя едвам стои на краката си, но това е добре за мен. Да излезеш на глава с пиян, е трудна работа, но пък после ми предстои да я мъкна през места, гъмжащи от всякаква сган, и е по-добре случайните свидетели да вярват на мен, а не на нея.
- Не се познаваме.
- Защо си с очила? Свали ги, искам да те видя.
Има ли тук камери? Успели ли са да натъпчат с камери апартамента на Рокамора и отвътре? Ако да, ще имат неопровержимо доказателство, че съм бил тук.