- Няма да отида никъде с теб. Ще повикам полицията...
Блъфира. Досега не ги е повикала - няма и да ги повика. И все пак аз й показвам очите си. Не се боя, че ще ме познае - по време на онзиденшната ни операция така и не си бях свалил маската, макар и тя да ми беше изранила душата до пришки.
- Не те помня - казва замислено Анели. - Не си спомням лицето ти. Но гласът... Как се казваш?
- Ежен - отговарям аз; трябва вече да взема инициативата. - Какво се е случило? Откъде е кръвта?
- Върви си - тя ме бута в рамото. - Върви си оттук!
Но в този момент през дудненето на анимираните актьори се промъква, нараства още някакъв шум. Едва доловим, тревожен. Гласове! Нечий шепот в този изоставен страничен коридор. Ако не го бях очаквал, ако не бях срещнал онези тримата в асансьора, ухото ми изобщо не би уловило този инфразвук. Но аз го очаквах.
- Тихо! - нареждам на Анели.
Шумолене на крачки - меки подметки, котешки лапи; застиват.
- Като че ли е тук. - Силният глас прониква през процепите на вратата. Така. Така, така. Така, така, така.
Прокрадвам се към вратата - към висящата на една хилава панта врата, която сами бяхме разбили минали път - и се допирам до шпионката. Черно. Спомням си, че ние я бяхме залепили отвън. Прекрасно.
- Какво става? - пита ме Анели.
- Спокойно - казвам си.
Звънецът дрънчи с отвратителен старчески глас - звук, толкова неуместен в новия свят, че аз дори не разбирам веднага какво отношение има той в този момент към този апартамент, и че се разнася тук и сега, а не преди петстотин години във вървящия на фона на нашата драма исторически филм.
- Мълчете - предупреждавам аз Анели.
Но веднага след звънеца върху вратата се стоварват нечии юмруци. Думкат така, че съм сигурен - тя всеки момент ще рухне. А аз не съм подготвен.
- Анели!
- Кой е? - вика Анели.
- Отворете, Анели! - Иззад вратата минават на силен шепот. - Ние сме свои. От партията.
- От каква партия? - ту се изпъва, ту скръства ръце на гърдите.
- От п’ртията! Х’сус ни изпрати... За Ебе... - се включва друг глас, гълтайки гласните -дали не е оня вампир с пришитото лице, който искаше да ми „п’могне“ в асансьора? Точно той е.
- Не отваряйте! Да не сте посмели! - Хващам я за ръката.
Анели се извива, изтръгва се, едва не пада.
- Какъв Хесус? - неуверено пита тя.
Нима Рокамора никога не й е казвал с какво се занимава? Правил се е на обикновен човек? Да криеш такова нещо от жената, с която живееш... Браво.
- Не ги слушай. Това са убийци! - казвам й аз. - Главорези.
- Хесус! Твоят човек! - Настояват иззад вратата.
- Не познавам никакъв Хесус!
- Анели! Ние трябва да те измъкнем оттук, докато не са те прибрали! - шепнат в коридора.
Дошъл съм навреме.
Изведнъж започва да ми се иска Шрайер наистина да е толкова съобразителен, колкото предполагам, и че някой ме подсигурява при изпълнението на задачата ми, и че няма да ме оставят сам срещу бойците на Партията на живота. Тези типове в асансьора изглеждаха като наемни убийци и съм готов да се обзаложа, че не носят под шлиферите си дантелено бельо. Ние не сме във филм и аз няма да устоя със скромния си инструмент срещу трима въоръжени терористи. Да отстраня девойката още сега, преди вътре да са нахлули нейните спасители?
- Чуй ме! - Хващам Анели за раменете. - Аз не съм от социалната служба. Аз трябва да те измъкна оттук, а не те, разбираш ли? По молба на Волф.
- Волф? - Тя се опитва да се концентрира върху мен, върху това, което й говоря.
- Волфганг Цвибел. Аз съм негов приятел.
- Волф? Той жив ли е? Той жив ли е? - Тя се разшрегцява.
- Жив е. И той ме помоли...
- Къде е той? Защо не се обажда?!
- Крие се - бързо я прекъсвам аз. - Вчера са идвали Безсмъртните, нали така? Волф е избягал и те е оставил тук...
Анели присвива очи и кимва.
- Нали не си помисли, че те е зарязал?
- Ей! Кой говори там? - крещят иззад вратата.
- Тези хора... - кимам към вратата. - Тях са ги изпратили, за да почистят всичко тук. Безсмъртните е трябвало да ликвидират Волф и теб също - като свидетел, разбираш ли?
Тя кима. Помни първия ни разговор.
- Но нещо се е объркало - продължавам аз. - Сега тези главорези трябва да довършат работата им. Да те отстранят.
Анели мълчи. И зад вратата също са утихнали - вслушват се.
- Е, нека правят каквото искат. Не ми пука!
- Какви ги говориш?!
- От къде на къде Волф ще се безпокои за мен? Та той самият ме остави на тези твари!
- Наложи му се!
- Предупреждаваме... - ръмжат в коридора.
- Млъкнете! - крещи им Анели. - Млъкнете или ще повикам полицията!