- Що за глупачка си ти? - Там вече губят търпение.
- Те сега ще разбият вратата и край с теб и мен! Трябва да бягаме! Тук има ли още един изход?
- Кой е там, при теб? Не го слушай! Броим до три...
- Волф... Какво каза той?
- Каза, че те обича. Че аз трябва да те измъкна...
- Едно... - започват да броят оттатък.
- Ще ме отведеш ли при него?
Дръжката на вратата започва да се мърда, да трака. Те пробват здравината й и осъзнават, че ще се наложи да разбият вратата.
- Да! Ще те отведа при него!
Анели вкопчва нокти в китката ми - до кръв, превива се надве, а после пада на пода. Едвам успявам да я вдигна, помъквам я към спалнята.
Грохот! От прага виждам как избиват ключалката от гнездото й, вратата отлита встрани и удря дивана. В отвора се подава ръка, започва да шари наоколо.
Ние вече сме в спалнята; заключвам вратата с някаква смехотворна ключалка - добре че не е електронна, и избутвам Анели на балкона. Озоваваме се в каменна кухина, изглеждаща като вътрешен двор шахта на триетажна сграда. Таванът е оцветен в светлосиньо, насред двора е посипан пясък, забити са няколко евтини композитни дървета и люлка. Трите реда балкони са засипани с вехтории, прозорците се взират от упор един в друг. Подходящото място да излезеш да пушиш, преструвайки се, че всичко това се намира някъде навън и дявол знае кога, а не днес в червата на кула с осемстотин нива. Рокамора навярно така и е правил, мечтателно и разсеяно гледайки в обективите на десетките шпиониращи го камери.
- Остави ме на мира!
- Осъзнай се! - Аз я разтърсвам.
- Къде са те! - крещят в апартамента.
Прехвърлям я през парапета на балкона - ние сме на третия етаж, спускам я надолу, тя вяло, като обесена, потрепва с крака, докато успея да я сваля на долното равнище, после аз също прескачам парапета и се спускам при нея.
Ние сме в лоджия с подредени масички под романтични чадъри. Една от масите е съборена, върху нея е паднала Анели. Наблизо седят двама сащисани дрипльовци - той и тя -в чиято вечеря девойката се е намесила. На пода - преобърнати чинии и разсипани спагети, наподобяващи две купчини глисти в сметанов сос. А ла карбонара.
- По-бързо! - Подхващам я под мишниците.
Извинявайки се, разбутвам масите и тегля Анели на буксир след себе през обвитата с композитен бръшлян заличка на евтино кафене със средиземноморски интериор - настрани отскачат уморени сервитьори с тънки мустачки, балансирайки с димящи пици с водорасли -и най-накрая намираме изхода и изскачаме в коридора.
Тук е същият бардак като на горния етаж, само че с друг акцент. Няма йероглифи, цялото равнище, изглежда, е арабско. Арабски перални, арабски закусвални, арабски проктолози. Тълпи от арабски проктолози и всички явно изпълнени с носталгия, щом надписват табелите си на своя полумъртъв език.
Не съм изучавал това равнище, сега ще ми се наложи да бягам на сляпо. Анели е увиснала на ръката ми - на нея сега, разбира се, не й е до маратони. Отзад вече нещо трещи, чуват се дрезгави ругатни, но нямам време да се оглеждам. Вклинявам се в тълпата, пробивам си път през тромавите тела, разбутвам тези мрънкащи туловища, дланта ми се е намокрила и е станала хлъзгава и се боя, че Анели, моята скъпоценна придобивка, моята златна рибка, ще се откъсне от кукичката, ще изскочи от захвата ми и ще загине в това блато.
Виждам пътепоказател: асансьорите. Още малко и сме спасени. Или поне аз.
Но...
- Остави ме! Ей!
Анели се спира като закопана, сякаш рибката, която съм вадел с въдицата си за обяд, изведнъж е била глътната от акула.
Обръщам се - тя гледа не към мен и дърпа не тази ръка, която стискам аз. Някой я е хванал, тя се опитва да се измъкне от нечия захапка! Тълпата изтласква пред себе си страховита мутра с петниста от трансплантации кожа. Те са ни настигнали, хванали са я и не я пускат.
- Глупачка! - чувам. - Той не е от нашите! Те са го изпратили при теб!
- Помощ! - Дера си гърлото с всичка сила. - Убийство!
Протягам се и тикам на сляпо шокъра в петнистия. Някой друг се разтриса и пада на земята, но вече започва блъсканица, слухът ми е прерязан от неясно чий вопъл, аз хващам
Анели по-удобно и я измъквам от чуждите челюсти. Тълпата се взривява мигновено - в света на безсмъртните хора дори въображаемото убийство има килотонна мощност Достигаме асансьорите след минута отчаяна борба с потока, като едвам успяваме да изплуваме; нашите преследвачи, изглежда, са отнесени от течението - поне когато повиквам кабината, никой не ми пречи. Асансьорът в стъклената шахта пада към главите ни някъде отгоре, но на мен ми се струва, че той едва-едва пълзи, че няма да успее да се добере до нас, преди същото да направят преследвачите ни.