Най-накрая той пристига, крилата му се разтварят встрани, кабината е празна.
- Двайсети етаж! Двайсети! - крещя аз, дерейки си гърлото, докато от тълпата, размахваща се и хващаща всичко наоколо с хилядите си ръце, се освобождава първо един ушит от нечии късчета главорез, а после и друг.
Асансьорът потегля, когато най-първият от тях се намира само на десет крачки. Пропадаме в бездната.
Анели диша тежко - поруменяла от бягането, оживяла. Облеклото й е същото, с което ме е посрещнала - измачкана черна риза на Хесус Рокамора.
- Жадна съм. Имаш ли вода? - пита тя.
Имам. Но още не е дошъл точният момент и поклащам глава.
- Накъде сме? Накъде сега? - Тя се изпъва, притиска се към стената.
- Към влака. Трябва да се махнем от тази кула. Иначе те ще ни намерят, тези тримата.
В асансьора не мога да направя нищо с нея - тук също със сигурност работи системата за наблюдение. Да я изведа от проклетата „Хипорборея“, да я скрия от бойците на Партията на живота... И вече тогава. Вече тогава.
- Какво?
- Ти каза: „Вече тогава“.
Казал съм го на глас, така ли? Казал съм го с думи, за да заглуша нещо друго, звучащо вътре в мен, нещо безсловесно, нечленоразделно, тежко въртящо се на самото дъно. Гледам встрани от нея, а виждам как се повдига малката й гръд под чуждата риза, спомням си я гола. Спомням си своя сън - забранен и пророчески. Плъзгам поглед към коленете й - грижливо събрани заедно, мили колене със страшни синини, сякаш са ги стискали в менгеме. Спомням си очите й на антилопа, извитите зад гърба й ръце, притиснатата към пода буза; осъзнавам мислите си, извръщам се от нея, но продължавам да усещам как противно на волята си се наливам с тежък живак някъде долу. Желая ли я?
- Кои са те? Защо казват, че ме спасяват? Защо вие говорите едно и също?
- Видя ли ги? Виждала ли си някога Волф да има такива приятели?
- Тези Безсмъртни... Те казаха, че Волф всъщност е терорист... От Партията на живота. Че не се казва така.
Свивам рамене. Наближаването на момента на разобличаването би трябвало да ме охлади, но аз се разшрещявам още повече. Иска ми се да докосна с пръст устните й. Да ги разтворя и...
- Това вярно ли е? Отговаряй!
- За теб това има ли значение?
- Аз живях половин година с него. Той казваше, че е професор.
- Нека да се доберем до някое по-спокойно място и аз...
- Той казваше, че е професор! - с отчаяние повтаря тя. - За пръв път ми се случва нещо истинско, с нормален човек!
Асансьорът я прекъсва - съобщава, че сме пристигнали.
Излизаме на станцията на метрото, аз държа Анели под лакътя; кабината веднага излита нагоре за следващите пътници и аз знам кой я е повикал.
- Там има трейдомат... Ще ми купиш ли вода? - пита тя. - Да отмия тази гадост от устата си... Просто си оставих комуникатора вкъщи...
- Това са те! - посочвам аз нанякъде. - Няма време! По-бързо...
- Къде? Къде?
Без да й дам време да се опомни, я помъквам към гейта. Провървяло ми е - влакът стои на мястото си, престоят му завършва, скачаме във вагона секунда преди тръгването му.
- Сигурно ми се е сторило... - казвам аз, когато вратите се хлопват. - Край, сега можем да си отдъхнем!
Тя мълчи, хапе устните си.
- Отдавна ли сте приятели? С Волф?
- От известно време.
- А ти от самото начало... ли знаеше всичко за него?
Въздъхвам и й кимам. Когато лъжещ най-важното е да не се увличаш прекалено, измислените подробности не се запомнят лесно, като нищо можеш да се оплетеш в тях.
- Какво ти е разказвал за мен? - Тя ме гледа изпод вежди.
- До вчерашния ден - нищо.
- А ти също ли си с него в тази... съпротива? Затова е повикал теб, нали?
- Аз... Да.
Вагонът се носи по стъклената тръба, висяща сред мъглата, между клисурите и скалите на кулите. Линията минава почти по дъното на изкуственото дефиле; земята е съвсем близо отдолу, плътно покрита като кафяв мъх с покривите на обикновените сгради. Над главите ни има бухнали облаци, напомпани до пръсване с някаква отрова, твърде тежки, за да се повдигнат дори мъничко по-нашре.
- Но разбира се... Затова и ти е известно всичко за него... Освен това, че си има съпруга.
- Съпруга?
- Той ме нарича така.
- Звучи старомодно - измънквам аз.
- Ама че си идиот - отвръща Анели. Дума от моя лексикон. Усмихвам се.
Хората се обръщат към нея, шепнат си, кимайки към босите й крака, към размазания туш; към красотата й. Не може да се каже, че похищението е минало гладко и без свидетели. От друга страна, кой ще тръгне да я търси?