Освен Рокамора.
- Какви ги е забъркал? - пита тя след няколко минути мълчание.
- Волф ли? - Съдирам със зъби тънката кожица от долната си устна. - Нищо особено. Той не е боец. Той е... идеолог.
- Идеолог?
- Ами да. Нали знаещ че сме против закона за Избора - шепна аз, озъртайки се. - И Волф... Истинското му име е Хесус... Той... ни вдъхновява. За борба с този... безчовечен...
режим. Защото без деца... ще престанем да бъдем... хора, разбираш ли?
Говоря трудно, подбирайки чужди думи, които са хвърляли в лицето ми най-различни хора, преди да им инжектирам старост и да им взема децата. Всяка дума е била като удар, като заплюване. И сега трябва да подредя от тези парчета пъзел от искреност и убеденост. Говоря и гледам Анели в очите, стараейки се да доловя и най-малките й колебания. Добре би било да можех да измеря и пулса й.
Тя не се съпротивява и аз набирам скорост. Нарекъл съм се приятел на Рокамора и Анели ще върви с мен, докато оставам такъв. И струва ми се, знам къде трябва да натисна.
- Натякват ни, че всички ние имаме право на безсмъртие... А в замяна на това са ни отнели значително повече! Правото на продължаване на рода! Защо сме длъжни да избираме между своя живот и живота на своето дете?! С какво право ни принуждават да убиваме нашите неродени деца, за да изтъргуваме собствения си живот?! Недоволните са много, но без такива хора като Хесус щяхме да продължим да си мълчим...
- Не вярвам! - изведнъж отсича тя.
- Какво?
- Не му вярвам! - Малките юмручета, стърчащи от навитите ръкави на черната риза, се свиват.
- Защо?
- Защото човек, който кара всички да повярват в това, не може... не може... да постъпва така... със своето собствено...
Тя се задавя в придошлите спомени от онзи ден. Аз не се намесвам. Чувствам се като на минно поле, за което нямам карта - така или иначе не мога да разбера какво чувства тя сега. Може би просто се опитва да убеди себе си, че вижда страшен сън.
- И това ли не ти е разказал? - отлепва най-накрая тя устните си.
Свивам рамене.
- Тоест ти не знаеш защо Безсмъртните дойдоха при нас?
- Не съм го питал.
- Значи не ти и трябва да знаеш.
Кървавите останки върху кърпите. Червената локва на пода на душкабината. Някой рита Анели с бутонките в корема. Петстотин и трети раздира белия й гол задник. Кимам й. Добре би било, ако не знаех всичко това.
- Кулата „Улей“ - обявява гласът на влака.
Прозрачният тунел, по който се носим, излиза в утробата на сферична конструкция, разделена на шестоъгълни клетки, които се преливат в различни цветове.
Опираме в хьба. Платформи на три нива, двайсетметровите стени са предоставени за специална реклама: СТАРОСТТА? ИЗБОР НА СЛАБИТЕ - и портрет на някаква безполова набръчкана развалина с бели коси. Очите сълзят, устата е полуотворена, половината зъби ги няма. Въплъщение на гнусотията. Сигурен съм, че със залепването на тази великанска чутура тук радетелите за общественото благо са нарушили някакви етични регулации. Необходимо зло - на Европа й се налага да икономисва във всичко, а пенсиите и медицинското обслужване за разлагащите се старци са си чисто прахосничество. На тях, разбира се, не им отказват тези неща, но не бива по никакъв начин да умножаваме тези прокажени штованци. И не бива да се забравя, че старците не падат от небето - всички те са идиоти, решили да се размножават. Че към всеки милиард, който прахосваме, за да могат те да ни висят на вратовете колкото се може повече, се прибавя още един милиард за образованието на децата им. Пенсионерите и малолетните - изцяло разходи! Малцинство, което отдавна е време да отиде в категорията на извращенията.
Влаковете постоянно пристигат и тръгват, платформите гъмжат от народ. Изтръскват калейдоскопа на нашия вагон и аз млъквам, очаквайки блъсканицата от широки шлифери и фрагментите на лицата им. Никой. Не мога да повярвам.
- Още много път ли имаме? - Когато влакът потегля, Анели се хваща за мен; от това вътре в мен, някъде над слънчевия сплит, се размърдва нещо.
- Няколко станции.
- И какво има там?
- Има едно място. Наше, за срещи. Ще изчакаме Волф там.
Тя ме пуска и по-нататък мълчи - мълчи, докато се прехвърляме на друга линия - моли ме само да пие вода, но я пришпорвам, карам я да бърза и не й разрешавам да пие. Мълчи и по-късно, когато летим покрай кулите до самата „Троя“. Аз крадешком изучавам лицето й - като се е оглеждала в стъклената стена, тя вече е успяла да изчисти потеклия туш, да разплете косите си и да ги вчеше с пръсти. Тя не е същата както в онази нощ когато нахлухме в апартамента на Рокамора. И не е същата, както когато я сънувах.
Ние с момчетата я хванахме и прекарахме целия й живот през месомелачката и аз бях сигурен, че ще я намеря в душкабината в същата поза, в която съм я оставил. Но я виждам как се променя, и си спомням за яркозелената композитна трева в Градините на Ешер. Тревата, която е невъзможно да се стъпче, която се изправя веднага щом повдигнеш ботуша си от нея.