Влизаме в „Троя“. Водя Анели след себе си по тъмните коридори към батареята от промишлени асансьори. „Троя“ е почти необитаема - тук се гнездят някакви производства, утилизационни центрове, фабрики за вторична преработка.
В очуканата кабина тя въздъхва.
- Сега вече съм сигурна, че не възнамеряваш да ме отстраняваш.
- Какво? - усмихвам се аз.
- Сигурно вече си имал хиляди възможности да го направищ а продължаваш да ме мъкнеш нанякъде.
- А ти съмняваше ли се?
- Не знам. Нервничиш.
- Все пак е отговорна работа. - Устните ми са така изкривени в усмивка, че чак ми е трудно да говоря, скулите ми изтръпват.
Вратата на асансьора се плъзва встрани с протяжен стон. В лицето ни лъхва неприятна жега и тежък смрад на гнилоч. Асансьорната площадка прилича на хангар; оловните стени са изписани с жълти шаблонни цифри, наоколо сноват авточистачи с меки гъсенични колела. Пристигнахме.
- Какво има там, зад вратите? Ама че воня!
Зад вратите е центърът за утилизиране на вторични суровини, Анели.
- Не знам - отговарям. - Не бива да влизаме там. Ще чакаме тук.
Сядам право на пода.
- Разполагай се. Сега можем да отдъхнем.
- Той кога ще дойде? Кога?
Смъквам от рамото си раницата, измъквам бутилка с питейна вода. Пийвам си.
- Дай на мен!
Подавам й бутилката, тя се впива в нея жадно, пие на големи глътки.
- Лимонена? - Тя изтрива устните си.
Кимвам.
- Благодаря.
- А ти къде се запозна с него? С Волф? - кой знае защо питам аз.
- В Барса.
Барселона. Невъзможният за опериране тумор на Европа. Ето къде е изчезнал Рокамора.
Барселона сякаш не е под юрисдикцията на нашата славна Утопия, тя прилича повече на самопровъзгласила се бандитска република в Африка, суверенна територия на бедняшкия и изостанал трети свят с всичките му детски болести и нещастия.
Бедата на Барселона, в миналото велик и славен град, е в добротата на жителите на Утопия и в прекалената им възпитаност; някой ги е научил, че е неприлично, когато другите живеят лошо, а ти - добре. И те са започнали да пускат при себе си онези, които живеели особено зле - в Африка, в Латиноамерика, в Русия - за да поправят по някакъв начин световната несправедливост.
Разбира се, идиотски замисъл - все едно да погледнеш под краката си, да откриеш за себе си съществуването на насекомите, и да вземеш да ги учиш да живеят по римското право, и да ги поиш с подсладена водичка, и да им трошиш хлебчета, за да ядат тях, вместо да се изяждат помежду си. Добре известно е как приключват такива неща - върху захарта налитат толкова мравки и хлебарки, че после не можеш да се отървеш от тях по никакъв начин; ако не прибегнеш до дезинфекция, със сигурност ще изгонят добрите стопани от вкъщи.
Та така, Барселона е същото като домът ви да е превърнат от двеста години в колония на термити. Ако пъхнеш ръка - за десет секунди ще я оглозгат до кости. Там е бил главният европейски център за прием и абсорбиране на бежанци. В резултат - на петдесет милиона жители има петдесет милиона нелегални, петдесет милиона бандити, мошеници, наркотършвци и проститутки.
Всичките полицейски сили и целият личен състав на Фалангата не са достатъчни, за да се въведе ред там; вероятно би помогнало да се залее целият град с кипяща сяра или напалм, но в щастливата страна Утопия рецептата на напалма, уви, отдавна е изгубена.
- И как се случи така, че попадна в този зверилник?
- Аз всъщност съм родена там. - Тя ме поглежда предизвикателно и се изплюва по мъжки на пода.
Кимам. Важното е да не вдигне шум сега, докато...
- Ясно.
- Нищо не ти е ясно.
- А ти... Ами... Ти изобщо тук нелегално ли си?
- Какво значение има за теб?
Вярно, напомням си аз. Никакво.
- Накратко, Волф ме взе оттам - отсича тя. - Това е всичко, което трябва да знаеш. Взе ме и ме направи своя съпруга.
- Сссъпруга... сссъпруг... - не издържам аз. - Заслушай се. Ссс... Бучене на ток в проводник от бодлива тел.
- Дрънкаш същите глупости като останалите! - мръщи се тя. - Тези месеци с Волф са най-хубавото, което ми се е случило за двайсет и пет години!
Въздъхвам дълбоко.
- Той наистина ли не ти е казвал нищо за мен?
- Защо питаш?
- Странно... Ако аз имах приятелка, на която се доверявах толкова, колкото той на теб... Не бих могла да се сдържа да не й разкажа.