- Не разбирам - признавам си аз.
- Горкичкият - разсеяно ми се усмихва тя. И аз й се усмихвам в отговор.
- За всичките двайсет и пет години? - Може би не съм чул добре?
- Ами да - казва тя уморено. - Аз съм на двайсет и пет, какво толкова? Двайсет и пет. Двайсет и пет. Двайсет и пет години в света на тристагодишни хора, които не възнамеряват да умират никога.
Тя се прозява.
- А ти... Ти познаваш ли родителите си? - Аз я хващам за ръката.
- Не - поклаща тя натежалата си глава. - Аз съм от интернат. За девойки. - Едва държи очите си отворени. - Може ли да легна тук? На твоята раница? Ужасно ме цепи главата...
- Почакай... От интернат?
- Аха. При нас някак не беше прието да се пита... кои са родителите ти.
- Но... Ти си била в специален отряд? Женските интернати... От тях излиза личният състав на специалните отряди... които изземват незаконородените, нали така?
- Сигурно. Не изчаках да разбера. Аз избягах.
- Какво? Ти... си избягала?!
- Избягах... от интерната. Защо толкова ми се спи... И Волф никакъв го няма... Тя отново се прозява, взима без разрешение раницата ми и се настанява право на пода, като полага глава върху приготвения за нея инструмент.
- Слушай... Когато той дойде... Предай му, че...
- Почакай! Не заспивай... Още е рано!
Но тя и без това се е съпротивявала твърде дълго на тройната доза орфинорм. Отваряйки за последен път жълтите си котешки очи, светещи така, както вечерното слънце свети през вечерния смог, ломоти:
- А ти... Ти на колко години си?
И без да дочака отговора, заспива.
Разтърсвам я, крещя - напразно. Тя не реагира. Не иска да стане моята Шехерезада.
Опомни се, казвам си. Не можеш да я спасиш
Внимателно, даже нежно измъквам раницата изпод главата й. Хващам я под мишниците и я повличам към вратата на утилизационния център. Крилата се плъзват встрани и аз се оказвам в просторна зала с черни стени. Няма какво да дишам - въздухът е изпълнен с молекули на гниеща органика. Тук не е и предвидено да се диша, в центъра работят само механизми, авточистачи. Сноват покрай нас, подреждат отпадъците на купчини. Хранителните отпадъци на една пирамида, композита - на друга, природните материали -на останалите.
Край стената са наредени слотове, приемници за отпадъците. Железни челюсти, способни да смелят всичко. Отварят се саркофази два на три метра, авточистачите ги запълват с боклук, а после стените на слотовете се събират; на всяка от тях има раздробител. Те вървят една към друга, превръщайки в прах всичко, което се намира между тях, и под чудовищно налягане пресоват, пресоват материала. От дванайсет кубически метра композитни материали остава един, а от органиката - почти нищо.
От композита ще бъдат създадени нови вещи, а органиката ще се превърне в тор. Ние нямаме къде да изхвърляме боклука. И сме твърде бедни, за да го пилеем, като го горим. Всеки атом е от значение и ние не можем да ги прахосваме. Всеки атом е бил нещо и ще се превърне в нещо и това е утешително.
Вадя от раницата обикновена видеокамера, поставям я на триножник, насочвам я към отворената паст на слота. В тази зала системата за наблюдение не работи, а на мен са ми нужни доказателства за собствената ми вина.
Полагам Анели върху купчина гнили псевдозеленчуци, върху планина скакалци с изтекъл срок на годност; сега слотът е почти запълнен. Когато във вътрешността на саркофага не остане свободно място, прозрачният капак се затваря и дезинтеграторът се задейства. Разбира се, при обикновени условия в слотовете са сложени датчици, които ги блокират, ако вътре се намира нещо, по-шлямо от плъх. Но в тази зала датчиците са извадени от строя. Тук е едно от капищата на Безсмъртните.
Настанявам Анели по-удобно върху мекото й легло от прах. Грижливо оправям черната риза, която тя е облякла вероятно защото й мирише на Рокамора. Оглеждам я за последен път, за да я запомня през целия си безкраен живот. Малките й стъпала са покрити с ожулвания, коленете й са съвсем момичешки, тънки и равни, гладки, без буците на мускули; от торса й стърчи клето нежно вратле, от грубите ръкави - зацапани китки, които сами по себе си са способни да накарат човек да вярва, че космическата хармония е възможна. Брадичката е одрана, подпухналите изпохапани устни са полуотворени, челцето е смръщено. Гръдта й се повдига равномерно. Запомням и зърната й, и скритата под матовата кожа огърлица от перли на гръбначните прешлени. Не искам да поглеждам това сега, не искам да кощунствам.
Анели диша дълбоко и равномерно, омагьосана от орфинорма; когато стените на саркофага започнат да се събират, тя няма да се събуди. И ще проспи смъртта си. А после ще се отправи на рециклиране. И ще се превъплъти - като тор или буца биохрана.