Вглеждам се в чертите й, продължавам да се вглеждам - и изведнъж сякаш ме удря взривна вълна; осъзнавам на кого прилича тя... На... На... Не! Глупости! Нищо общо!
Авточистачът идва с нова порция мърша. Излива върху Анели някаква зелена маса, сред която неочаквано се оказва, че има и едно цвете. Увехнало цвете - което означава, че е истинско и преди да умре, е живяло.
- Благодаря - казвам аз на авточистача - Много мило.
Той покрива Анели със зелен саван. Само лицето й остава на повърхността. Лице, което не изразява нищо. На него няма нито усмивка, нито уплаха. Сякаш Анели вече е репетирала смъртта.
Край. Слотът е пълен.
Нагласявам таймера на панела за ръчно управление на една минута. Това време е напълно достатъчно за раздяла.
Включва се предупредителен сигнал и прозрачният капак на саркофага се спуска. Прощавам се с Анели за себе си - нали снимам филм за екзекуцията й и моята роля в него не предполага сантименталност.
Искам да я запомня, както трябва - сега ми предстои да разговарям с нея във въображението си и да обсъждам всичко онова, което не сме успели да обсъдим с нея приживе. Късно установихме, че имаме толкова много общи теми.
Не мога да изхвърля от главата си признанието й за бягството й.
На нея това й се е удало. Интернатите за момичета по нищо не се различават от подобните заведения за момчета. Те са херметично затворени, от тях няма изход. Как е успяла?
А последното, за което си мисля, докато Анели все още изглежда като Анели, е, че през цялото това време, което днес бях прекарал с нея, нито веднъж не ме сграбчи за гърлото обичайната за мен клаустрофобия.
Значи напразно пренебрегвам успокоителните. Вършат работа!
Глава IX
БЯГСТВО
Ще избягам оттук или ще умра.
Мога да избягам. Видях прозореца. Ще избягаме оттук с Деветстотин и шести. Само трябва да го намеря и... Видях прозореца някъде тук... Опитвам се да открия Деветстотин и шести, да му разкажа, ходя по безкрайния коридор с хиляди врати, дърпам, блъскам всяка от тях - и всичките са заключени. Къде си?
- Ей! - блъска ме някой отстрани. - Ей!
- Какво?! - Скачам в леглото си, издърпвам превръзката от очите си.
- Говориш насън!
Към мен гледа Трийсет и осми - красивото къдраво момче момиче, боящо се от всичко на света и подчиняващо се на по-шлемите, независимо от това какво ще поискат от него. Възглавницата ми цялата е мокра и студена от пот.
- Е, и какво съм казал? - питам аз, правейки се на равнодушен.
Ако съм се раздрънкал, ако и други узнаят за изхода от интерната, него ще го затворят, преди да успея отново да се добера до лазарета.
- Ти плачеше - шепне Трийсет и осми.
- Що за глупост!
- Тихо! - трепва той. - Всички спят!
А аз изобщо нямам намерение да продължавам този разговор с него! Надявам си превръзката, обръщам се към стената. Опитвам се да заспя, но веднага щом затворя очи, отново придобивам зрение - виждам безкрайния град зад панорамното стъкло, безчислените преливащи се светлинки, кулите атланти, сплетени като паяжина от оптични влакна, трасетата на скоростните влакове, градът под сиво-червеното кълбящо се небе, нанизан на тънките лъчи на готвещото се да заспи слънце.
Виждам балконска врата. Дръжка и ключалка.
- Ще се измъкнем оттук - обещавам на Деветстотин и шести. - Намерих...
- Тихо, ти! Сега ръководителите ще дойдат! - крещи шепнешком Трийсет и осми.
И в този момент си спомням за операционната маса, стояща напречно срешу изумителния, единствен в целия интернат прозорец. И за продълговатия чувал - плътно увития чувал с именно такава дължина и ширина, че да се побере вътре тялото на момче - лежащ на тази маса. „Забравихме го твърде дълго“ - спомням си едва сега думите на старшия ръководител.
И изведнъж разбирам, че Деветстотин и шести, единственият ми приятел, пред когото се побоях да се разкрия, да се изповядам в приятелство, вече се е освободил от нашия интернат. Че не го връщат в спалното ни помещение, в нашата десетка толкова дълго, защото той лежи опакован в този чувал. Деветстотин и шести не е дочакал нито моята изповед, нито моето разкритие. Аз така и съм си останал чужд човек за него.
Гробницата го е изяла. „Забравихме го твърде дълго.“
- Спиш ли? - Трийсет и осми ме побутва с пръст, надвесил се от горното легло.
-Да!
- Вярно ли е, че Петстотин и трети те е задявал? - попита той, подсмърчайки.
- На теб какво ти влиза в работата?