- Момчетата разправят, че е искал да те опъне, а ти си му отхапал ухото.
- Кой го разправя? - Отново смъквам превръзката си.
- Разправят, че сега той ще те убие. Вече на всички е казал, че ще те убие скоро. Тези дни.
- Нека само се опита! - изхриптявам аз, но усещам как сърцето ми ускорява биенето си от придошлия страх.
Трийсет и осми мълчи, но продължава да виси над мен, като върти мислите си на върха на езика си и се бои да ги изплюе, забил захарен поглед в мен.
- Знаеш ли как се казвам? - пита нерешително той най-накрая. - Иозеф.
- Ти да не си се побъркал?! - шепна му аз. - Какво ме интересува това мен?!
Ние нямаме имена! В интерната е разрешен само числови идентификатор. Дори прякорите са забранени, а нарушителите ги наказват безпощадно. На всички, които са ги наричали по някакъв начин преди попадането им в интерната, им отнемат имената и им ги дават обратно едва при напускането. Името е единствената лична вегц, която ще ни върнат при освобождаването. А онези, които са ги довели тук още безименни, ще ги нарече по някакъв начин старшият ръководител, когато дойде време да напуснат интерната. Ако издържат до този ден.
Можеш да научиш името на друг от своята десетка само в един случай... На първото изпитание. Чуваш го и веднага го забравяш.
- Ако сега ни подслушват, ръководителите ни ще ти счупят ребрата за това!
Но Трийсет и осми явно е оглушал.
- Ти си супер - въздъхва той.
- Каквооо? - мръщя се аз. Само ухажьори сега ми липсват.
- Супер си, щом така си го подредил.
- А какво друго ми оставаше? Да му дам да ме разпори? Петстотин и трети?!
Трийсет и осми обидено подсмърча. Моите думи му звучат като упрек - херувимчето, като стане нещо, веднага ляга и покорно застива. А аз си мислех, че отдавна вече нищо не го боли.
- Ами да. Накратко, ти си супер, само това исках да ти кажа - произнася Трийсет и осми едва чуто и изчезва.
Боли го, оказва се. Осъзнавам, че сигурно му е било по-трудно да събере кураж, за да направи пред мен признанието си, отколкото да направи свирка на някой безобразник от по-шлемите.
- Омръзна ми... - долита до мен хлипането му. - Не искам повече...
- Чуй! Трийсет и осми! - шепна му аз.
- А? - Той отговаря не веднага.
- Деветстотин и шести няма да се върне. Той е мъртъв. Видях трупа му.
- Как така?! - Трийсет и осми повече не се показва; по дъното на леглото му си личи как се свива с колене към брадичката.
- Те са го извадили от гробницата мъртъв. Ето така.
- Деветстотин и шести беше добър. Макар и странен - осмелява се да каже той.
И аз съвсем неочаквано за себе си изпитвам към това общо взето жалко човешко същество под номер трийсет и осем две съвсем неуместни чувства: благодарност и уважение. Те ме подтикват да изпълзя от моето легло, да се кача горе, да приближа устни до ухото му, заобиколено от ангелски светлоруси къдрици, и да прошепна:
- А аз се казвам Ян.
Той потрепва. И мен самият ме тресе. Но аз бързам да му призная, искам да успея да сключа с него този пакт, докато той, подобно на Деветстотин и шести, все още не е изчезнал завинаги - или докато самият аз не съм изчезнал:
- Намерих изход оттук. Наистина! Прозорец. Искаш ли с мен?
И Трийсет и осми, разбира се, веднага отговаря: „Не!“, но на сутринта, преди душа, когато вече сто пъти съм съжалил за своето предложение, идва при мен и плахо ми стиска ръката: „А какво трябва да се направи?“. Но в съблекалнята цари тишина, само въздухът звънти от любопитство като на средновековен пазарен площад преди публично обесване; всички се интересуват от нашите планове. Ако кажа и дума - непременно ще ни подслушат и веднага ще ни издадат.
Макар че Петстотин и трети би трябвало да лежи в лазарета, на сутрешната проверка се оказва право срещу мен. Не откъсва поглед от мен, усмихва се. Старая се да не го поглеждам, но пустотата на мястото на ухото му неволно привлича погледа ми. Ако иска, нека си сложи протеза; от мен тази гадина няма да си получи ухото обратно - то е скрито на сигурно място и вече предава богу дух. Мостовете изгарят. Прехапвам до кръв устната си.
Старшият ръководител ме отминава, сякаш нищо не се е случило предишната нощ Но вече всички са научили всичко. Хората странят от мен, наоколо постоянно е пусто, сякаш съм чумав. И аз съм чумав - мириша на скорошна смърт, и всички се боят да не се заразят.
Сега с мен е само Трийсет и осми. Той също би предпочел да се държи по-надалеч, но аз не бива да оставам сам. Отвсякъде ме наблюдават сенки, в коридора плюят по дрехите ми, на вратите на аудиториите ме блъскат с рамо. Аз съм белязан, сега всички могат да тръгнат на лов за мен, макар че съм уверен - Петстотин и трети ще поиска да свърни всичко сам.