През целия ден се стискам, за да се държа по-надалеч от клозета. Смята се, че кабините са единственото място, където системата за наблюдение не надниква; именно затова тоалетната открай време е място за разправи и разчистване на сметки.
В столовата двамата с Трийсет и осми сядаме заедно. От нас се гнусят дори момчетата от собствената ни десетка: Триста и десети, онзи, който знае точно каква е разликата между доброто и злото, ме зяпа намръщено от съседната маса и мърмори нещо на своя ординарец -немия гигант Деветстотния. Излиза, че аз съм на страната на злото.
Е, майната им на всичките. Затова пък ние с Трийсет и осми, останали насаме, можем, без да мърдаме устни, тихичко да разговаряме. Около нас цари такава глъчка, че има надежда да запазим плана си в тайна.
Договаряме се Трийсет и осми да попадне в лазарета, преструвайки се на болен, и да ме чака там, а аз да избягам от спалното тази нощ и да се промъкна незаконно при него. Той с викове ще отвлече вниманието на лекаря, а аз ще се промъкна в кабинета и ще отворя прозореца. И това е всичко. А какво ще стане после - ще му мислим, когато му дойде времето. Нали така?
Трийсет и осми кима, а брадичката му трепери, той се усмихва, но усмивката му се получава крива и нервна.
- Твърдо ли реши? - питам го аз.
И в този момент към масата ни се приближават двама. Горили, и двамата на по осемнайсет. Навярно никой тук не е по-силен, страшен и отвратителен от тези две твари. Те на два пъти се бяха опитвали да се уволнят оттук и двата пъти се бяха провалили, като се озлобяваха и затъпяваха все повече и повече. Когато бяхме съвсем малки, сред нас се носеха слухове, че всеки провал на изпитите коства на човек част от душата му. Когато гледам тези двамата, осъзнавам, че това не са никакви слухове. С всяка изминала година шансът им изобщо някога да се измъкнат става все по-нищожен.
- Ти какво, кукличке? - нежно се обръща към Трийсет и осми един от тях с мазни дълги коси и с дълъг мръсен нокът на кутрето, със зловещи прозрачни очи. - Изменяш ли ни? Намерил си си някой по-млад?
Не знаех, че Трийсет и осми е техен наложник.
Вторият, остриган до кожа, с черна остра брада и слели се вежди, само се смее - толкова беззвучно, сякаш гласовите му връзки са прерязани.
- Не... Аз... Това е мой приятел. Просто приятел. - Трийсет и осми направо се спаружва, свива се.
- Прияаател... - провлачва мазният, без дори да ме погледне. - Прияаателче...
- Оставете го на мира! - безстрашно се намесвам аз; утре ще съм или труп, или свободен човек, какво имам да губя?
- Кажи му на този по-добре да си пази геройството за през нощта - озъбва се онзи с прозрачните очи, като говори не с мен, а с Трийсет и осми, сякаш мен изобщо ме няма тук. - Ти какво, искаш да му доставиш прощално удоволствие?
Трийсет и осми се усмихва унижено и кимва. Брадатият го почесва зад ухото, праща му въздушна целувка и двамата си отиват, прегърнати като приятелки, като надават утробен рев.
- Твърдо - преглъща сополите си Трийсет и осми. - Твърдо реших. Твърдо.
Отначало всичко върви като по вода. Някой от познатите на Трийсет и осми разбива веждата му и той отива на преглед при доктора. Сега аз съм наред - трябва да направя така, че да не ми видят сметката, преди да се добера до лазарета.
Но към вечерта гъделичкащата тежест в пикочния мехур се превръща в режеща болка и заради нея не мога да направя дори една излишна крачка - да не говорим да бягам. Налага се да рискувам.
Почти преди самия отбой, мръщейки се и пристъпвайки със ситни крачки, се прокрадвам от спалното в коридора. При асансьора - единствения асансьор, който може да ме прехвърли на втория етаж до лекарския кабинет - се мяркат две дългурести фигури. Струва ми се, че разпознавам вампирите от десетката на Петстотин и трети. Някой им е разказал, че днес смятам да офейкам оттук? Трийсет и осми?
Чувам зад гърба си нечии крачки, хуквам с всичка сила, за да не се пръсна, влитам в тоалетната - празно е, не вярвам на късмета си! - затварям се в кабинката, трескаво се разкопчавам... И когато вече настъпва дългоочакваното ми облекчение и по тялото ми се разнася вибриращо блаженство, някой зад гърба ми отваря вратата на кабинката. Но аз вече не мога да се спра и не смея да се обърна, и разбирам, че ей сега ще умра като истински идиот и от идиотската ми смърт ще стане идиотски виц за назидание на следващото поколение инатливи идиоти.
- Ще ме вземеш със себе си - казва някой. - Разбра ли?
Обръщам глава - още малко и шията ми ще изхругци - и виждам Двеста и двайсети. Доносникът, издал моя несбъднат се приятел.