- Какво?
- Ще ме вземеш със себе си или ще бъда при старшия, преди да се изпикаеш докрай!
- Къде да те взема?!
- Чух ви. Теб и твоя сладък. - Той изсумтява.
- Какво си чул?! Какво толкова си чул?!
- Всичко чух. Че вие ще избягате. Ян.
- Теб да те взема?! - Продължавам с изливането, дори не мога да го погледна в очите. -Теб?! Та ти си доносник! Доносникът на доносниците! Ти, гадино, предаде Деветстотин и шести!
- Предадох го! И какво? Той сам си е виновен! Кой го дърпаше за езика да дърдори? Накратко... Да или не?
Двеста и двайсети млъква, заслушва се - дали ще приключа скоро. Аз съм по-силен от него и съм бесен - той разбира това. Ако не сключи сделка с мен, докато завърша - край с него. А аз, напротив, трябва да печеля време. Ситуацията е комична, но това е само временно. Развръзката ще промени всичко.
- Не ти вярвам!
- Та ако исках, вече да съм те издал! Сега щеше да пикаеш кръв!
- Може и да си ме издал!
- Слушай, Седем-едно-седем... Мислиш ли, че ми харесва тук? А?! Аз също искам да се омета оттук. На мен тук също, знаеш... Какво си мислиш, че съм някакъв ненормалник ли?!
- Ти си гнида, ето какъв си!
- Ти самият си гнида! Всеки живее, както може! Затова пък аз не търгувам със задника си!
- Защото са те купили целия!
Чувам го как се изхрачва на пода. А после гласът му започва да се отдалечава:
- Я върви по дяволите... Не искаш - хубаво. Ръководителите дори няма да разговарят с теб. Ще те оставят на Петстотин и трети. Той заради ухото си ще те разкъса на парчета. Всичко хубаво! Можеш да не ходиш в лазарета...
Той, изглежда, вече е в коридора. Е, при всички случаи може да се вярва на думата на доносник, който се кълне, че ще те издаде.
- Стой! Почакай! - Аз се закопчавам. - Добре, добре!
Не, Двеста и двайсети е застинал на прага - готов да хукне всеки момент. Дали да не го хвана за рижия перчем и да не забия коляно в дългия му нос?
- Как ще го докажеш? - питам аз.
Той примижава, подсмърква, оглежда се.
- Аз съм Вик. Виктор. Името ми.
Протягам му ръката си - немита.
- Помня как се казваш. Премина успешно първото изпитание.
Той я оглежда внимателно, изчервява се и я стиска. В този момент го хващам. Двеста и двайсети усеща неприятностите, дърпа се, но аз го държа здраво.
- Знам къде те чака бандата на Петстотин и трети! Ще ти помогна да се промъкнеш! Ще те преведа! Но ще ме вземеш със себе си!
Спомням си Деветстотин и шести и как двамата с него гледахме заедно „Глухите“. После -града в прозореца, града без начало и край, който Деветстотин и шести също би видял, ако не лежеше в чувал за трупове. Аз вече не зная как да му помогна. Освен това мисля, че Двеста и двайсети наистина вече би могъл да ме е издал сто пъти и че на ръководителите щеше да им е най-лесно да ме сгащят веднага, след като ме издаде. Мисля си още, че е прав в това, че сега ми е нужен разузнавач, иначе шайката на Петстотин и трети няма да ми даде дори да си пробвам късмета.
- Не се шашкай - намигам аз на Двеста и двайсети и пускам ръката му. - Вик.
Той се изкикотва - моята рязкост му е по вкуса.
И ето ги моите съучастници: клета малка мъжка проститутка и заклет доносник. Кой знае защо с тях ми изглежда по-лесно. По-лесно, отколкото с глупавия Деветстотин и шести, който настояваше пред всички, че помни майка си.
Разбира се, аз не вярвам нито на единия, нито на другия. Разбира се, очаквам предателства. И все пак разчитам на тях. Може би цялата работа е там, че просто ме е страх да остана сам през последната вечер, и всеки Юда ми е подходящ за приятел.
- Там наистина ли има прозорец? Като по филмите? - грухти Двеста и двайсети, докато ние, затворниците, участниците в клозетния пакт, тичаме към асансьора.
- Съвсем истински - уверявам го аз. - Ние сме в някакво високо здание в града.
- А града бива ли си го?
- Огромен! Чак ти се завива свят!
- Значи там можем да се скрием така, че никога да не ни намерят! - възторжено шепти той и изведнъж се спира. - Тихо! Там, при асансьора... Виждаш ли?
Виждам. Аз още тогава ги видях и още тогава се досетих. Двете пъпчиви петнайсетгодишни горили са адютанти на Петстотин и трети.
- Нищо... Ние сега... - Погледът на Двеста и двайсети се стрелка насам-натам. - Така... Ще оправя всичко. Чакай тук.
Отстъпвам назад и се скривам зад кръглия издатък на стената, а Двеста и двайсети крачи напред, като подсмърча и си подсвирква нещо. Притискам се към стената, поемам си дълбоко въздух, за да не заглушава дишането ми едва долавящият се разговор при асансьора. Почти сигурен съм, че Двеста и двайсети сега ще го повалят с ритници, но след минута той се връща жив и невредим.